Той мислеше и за опасността, което бе съвсем непознато досега усещане. При всички досегашни кацания е знаел какво го очаква: винаги е съществувал риск от злополука, но възможността за изненада е била изключена. С Рама единствено сигурна бе изненадата.
„Индевър“ кръжеше на около хиляда метра над северния полюс на цилиндъра, в самия център на бавновъртящия се диск. Избраха тази страна, тъй като бе обърната към Слънцето. При въртенето на Рама сенките на ниските загадъчни тела, разположени близо до центъра, пресичаха непрекъснато металната равнина. Северното лице на Рама бе гигантски слънчев часовник, който измерваше бързо отминаващия четириминутен ден.
Да кацне с пет хиляди тонния кораб в центъра на въртящ се диск не бе никаква трудност за Нортън. Приличаше напълно на осово скачване с голяма орбитална станция: страничните двигатели осигуряваха необходимата скорост на въртене и той можеше да се довери на лейтенант Джо Калвърт, който щеше да спусне „Индевър“ като снежинка и да кацне съвсем леко, без значение дали насочващият компютър е включен.
— След три минути ще разберем дали наистина е изграден от антиматерия — каза Нортън, бе да откъсва поглед от видеоекрана.
Той се засмя: спомни си някои от вледеняващите теории за произхода на Рама. Ако това малко вероятно предположение се потвърди, щеше да се разнесе най-големият взрив след мига, в който е била създадена Слънчевата система. Накратко, пълната анихилация на десет хиляди тона ще осигури на планетите второ слънце.
Необичайният характер на операцията бе наложил да се провери и тази вероятност. Застанал в безопасност на хиляда километра разстояние, „Индевър“ изхвърли с един от двигателите газова струя към Рама. Когато разсейващият се облак достигна целта, не се случи нищо, а всяка реакция между материя и антиматерия, в която участват дори няколко милиграма, би разпалила страховит огън.
Като всеки командир в космос, и Нортън бе предпазлив човек. Дълго и настойчиво бе разглеждал северното лице на Рама, докато избираше място за кацане. След продължително обмисляне той реши да избегне центъра, точно и ясно очертан на самата ос. Около полюса отчетливо бе нанесен кръг с диаметър сто метра: струваше му се, че това е външният уплътнител на огромен въздушен шлюз. Съществата, изградили този кух свят, бяха помислили със сигурност и за пристанище на своите кораби. Бе съвсем логично, че именно това е главният вход, и според него бе неразумно да го препречва със собственото си превозно средство.
Оттук обаче възникваха и други проблеми. Ако „Индевър“ кацне дори на няколко метра от централната ос, бързото въртене на Рама ще започне да го отдалечава от полюса. В началото центробежната сила ще бъде малка, но постоянна и неумолима. Нортън не бе очарован от мисълта да се плъзга със своя кораб през полярната равнина, постепенно набирайки скорост, докато най-сетне, достигнал до края на диска, бъде изхвърлен с хиляда километра в час из космоса.
Възможно бе да се противопостави слабото гравитационно поле на Рама, което достигаше едва една хилядна част от земната величина. Все пак, ако повърхността е достатъчно грапава, тези няколко тона ще задържат „Индевър“ върху равнината около полюса. Но Нортън не бе склонен да уравновесява непознатата сила на триене с напълно сигурната центробежна сила.
За щастие конструктурите на Рама бяха се погрижили да подскажат решението. Около централната ос, на еднакво разстояние, се виждаха три ниски цилиндрични тела с диаметър около десет метра. Достатъчно бе „Индевър“ да застане между два от тях, за да го притисне центробежният устрем: така щеше да остане твърдо на мястото си, подобно на кораб, прилепен на кея от напитащите вълни.
— Кацане след петнайсет секунди — обяви Калвърт.
Той бе напрегнат над дублиращото ръчно управление, макар че се надяваше да не го докосва. Капитан Нортън се съсредоточи върху всичко онова, за което трябваше да мисли в този миг. Без съмнение тяхното кацане бе второ по важност, след като преди повече от век и половина човекът достигна Луната.
В контролния илюминатор се виждаха бавно издигащите се стени на сивите сплескани цилиндрични тела. Чу се последният съсък на реактивния двигател, последван от едва доловимо сътресение.