Той започна да изучава напрегнато района, в който щеше да се приземи. Цялата площ бе нашарена с различни по форма ъгловати фигури, сякаш някой смахнат градинар пейзажист е бил оставен съвсем свободен със заръка да използува въображението си до краен предел. Страните на фигурите бяха дълги почти по цял километър; макар че самите те бяха плоски, Джими не бе сигурен дали са плътни, тъй като техните цветове и предполагаемият им строеж бяха най-разнообразни. Реши да вземе решение чак в последната минута, ако, разбира се, имаше възможност за някакъв избор.
Обади се за последен път в базата, когато му оставаха няколкостотин метра.
— Все още не съм изпуснал напълно управлението. Ще бъда долу след половин минута и тогава ще ви се обадя.
Бе самонадеян и всички го разбраха. Но той не бе съгласен да се прости с другарите си и искаше те да знаят, че се е спуснал надолу без страх и без да престане да се бори.
В действителност го беше страх, но толкова малко, че той се изненада, защото никога не бе мислил за себе си като за особено смея човек. Струваше му се, че сякаш наблюдава борбата на някакъв непознат, а самият той няма никакво отношение към нея. В същото време разглеждаше интересна задача по аеродинамика, като променяше различните параметри, за да види какъв ще бъде резултатът. Навярно единственото чувство, което долови в себе си, бе някакво неясно съжаление за пропуснати възможности, най-важна от които бе предстоящата Лунна олимпиада. Бъдещето поне на единия от тях бе решено — „Водно конче“ нямаше да успее никога да покаже своите способности на Луната.
Оставаха още сто метра; скоростта на приземяване изглеждаше приемлива, но всъщност той не можеше да разбере дали пада бързо. Имаше щастие поне с това, че местността бе съвсем равна. Сега идваше последното усилие, в което той вложи всичко от себе си.
Дясното крило, изпълнило своята задача, се откъсна в самата си основа. „Водно конче“ започна да се върти около оста си и той се опита да се противопостави на това движение, като изхвърляше тялото си в обратна посока. Гледаше право в извиващата дъга на пейзажа, отдалечен на шестнайсет километра, когато почувствува удар.
Стори му се неблагоразумие и нечестно небето да е толкова твърдо.
29. Първи контакт
Разтърсващата болка в главата бе първото усещане на Джими, след като съзнанието му се върна. Посрещна я едва ли не с радост, защото в най-лошия случай тя бе доказателство, че е останал жив.
Опита се да мръдне и веднага почувствува най-различни други по-остри и по-приглушени болки, но доколкото можа да прецени, нищо по него не бе счупено.
След малко се осмели да отвори очите си и ги затвори веднага, щом зърна ивицата светлина, проточена по дължината на тавана на света. Подобна гледка не бе подходящо лекарство за главоболие.
Той все още лежеше и се питаше кога ще може да отвори спокойно очите си, когато ненадейно и някъде съвсем наблизо се чу скриптящ звук. Престраши се, обърна бавно главата си по посока на шума и погледна, но за малко не падна отново в безсъзнание.
На не повече от пет метра някакво голямо, подобно на рак същество обядваше с останките от нещастното „Водно конче“. След като се осъзна напълно, Джими се претърколи бавно и внимателно по-далече от чудовището, като очакваше всеки миг то да разбере, че наблизо има по-вкусна храна и да го сграби с щипките си. То обаче не му обърна никакво внимание; когато разстоянието помежду им нарасна до десет метра, Джими полека се надигна и седна.
Оттук нещото не изглеждаше толкова страшно. Неговото ниско, сплеснато тяло, дълго два и широко един метър, се намираше върху шест тройно съчленени крака. Сега Джими видя грешката си; то не ядеше „Водно конче“, защото просто нямаше уста. Всъщност създанието нарязваше небесния велосипед на малки парчета, като си служеше ловко с щипките, които напомняха ножици. След това цял комплект манипулатори, странно подобни на човешки ръце, пренасяха отломъците на гърба на животното върху непрекъснато нарастваща купчина.
Но дали това бе животно? Джими започна да променя първоначалното си мнение. Поведението му беше целенасочено, което подсказваше значителна интелигентност. Никое животно не би подреждало внимателно разпръснатите остатъци от небесния велосипед, водено само от инстинкта си, освен ако не събира материал за жилище.