Човек се надява, докато е жив, макар че Джими не бе в състояние да си представи как ще го спасят. Дори и да прекосят морето колегите му ще останат на половин километър под него. От централна база обещаваха:
— Ще намерим как да се спуснеш. Невъзможно е този праг да обикаля света, без да прекъсва някъде.
Той се изкушаваше да попита защо да е невъзможно, но реши, че ще бъде по-добре, ако не го направи.
Едно от най-необикновените неща в Рама бе фактът, че човек непрекъснато вижда мястото, към което се е отправил. Наместо да скрива, както е обикновено, извиващата повърхност на този свят го разкриваше. Джими разбра целта на рака; напред в издигащата се пред него плоскост се виждаше вдълбнатина, широка половин километър. В южното полукълбо имаше три такива вдлъбнатини; от централната база бе невъзможно да съдят за дълбочината им. Бяха ги нарекли с имената на известни лунни кратери; сега той наближаваше към Коперник. Това се оказа не особено подходящо, тъй като не се виждаха нито околни възвишения, нито разположени в центъра върхове. Тук Коперник бе само една дълбока шахта, или кладенец със съвършено отвесни стени.
След като доближи достатъчно, Джими видя басейн със зловещи оловнозеленикави води, разположен почти на половин километър под него. Горе-долу на същото ниво бе и морето и той се запита дали са свързани помежду си.
В отвесните стени на кладенеца бе вдълбан извиващ по спирала наклонен път, който изглеждаше като нарез в ствола на огромно оръдие. Големият брой бягащи надолу линии го накара да ги проследи и само след няколко кръга той разбра, че в действителност има три напълно независими пътя, които започваха на сто и двайсет градуса един от друг. Тази идея щеше да бъде проява на особено архитектурно умение на всяко друго място с изключение на Рама.
Трите наклонени пътя водеха право надолу към басейна и изчезваха в непроницаемата му повърхност. Джими видя група черни тунели или пещери, разположени близо до равнището на водата. Те имаха доста зловещ вид и той се запита дали са обитаеми. Може би рамианите бяха земноводни.
Когато ракът се доближи до края на кладенеца, Джими предположи, че той ще се спусне по един от наклоните, за да отнесе останките от „Водно конче“ на някое същество, което навярно ще даде мнение за тях. Вместо това обаче създанието надвеси без колебание почти половината си тяло над ръба на бездната и направи рязко движение, макар че само няколко сантиметра го деляха от непоправимо срутване. Останките от „Водно конче“ се посипаха надолу. Докато ги наблюдаваше, в очите на Джими се показаха сълзи. Той направи горчиво заключение за интелекта на създанието.
След като се освободи от боклука, ракът се обърна и се насочи право към Джими, застанал само на десетина метра встрани. Той се запита дали не го очаква участта на „Водно конче“. Надяваше се, че изображението на бързо приближаващото чудовище, което камерата му предаваше в централната база, не е съвсем неустойчиво. Запита тревожно какво ще го посъветват, макар и да не се надяваше да получи полезен отговор. Донякъде го утешаваше мисълта, че този момент влиза в историята; в съзнанието му бързо се замяркаха образци на подходящо за случая поведение. Досега всички те бяха обект на теоретични догадки. Той бе първият човек, който трябваше да ги провери на практика.
От централна база пошепнаха в отговор:
— Не бягай, преди да си убеден, че е настроен враждебно.
— Къде да бягам? — зачуди се Джими.
Той вярваше, че ще успее да изпревари създанието на стометров спринт, но колкото и да му бе неприятно, бе сигурен в крайния резултат от едно продължително надбягване. Джими протегна ръцете си и бавно ги повдигна. От двеста години насам хората спореха върху смисъла на този жест и дали всяко същество във вселената ще го изтълкува като „Вижте — нямам оръжие“. Никой не бе успял да измисли нещо по-подходящо.
Ракът не показа с нищо, че е разбрал посланието, и не намали своя ход. Без да обърне никакво внимание на Джими, той мина покрай него и се отправи уверено на юг. Изпълняващият длъжността представител на хомо сапиенс се почувствува съвсем неловко, като гледаше как обектът на Първия контакт се отдалечава с бързи стъпки по равнината на Рама, без да прояви никакъв интерес към неговото присъствие.
В своя живот той рядко бе изживявал подобно унижение. Тогава на помощ му дойде чувството за хумор. В крайна сметка равнодушието на една жива кола за събиране НА боклук не бе особено важно. По-зле щеше да се получи, ако бе го посрещнала като отдавна изчезнал брат.
Той се върна към ръба на Коперник и се вторачи в непроницаемите води. Едва сега забеляза, че под тяхната повърхност се движат напред и назад някакви неясни форми, някои от които бяха доста големи. Ето че една от тях се насочи към най-близкия спиралообразен път и по дългия му наклон се заизкачва нещо, което напомняше на многостъпален танк. Джими прецени, че скоростта му ще го изведе при него след около час; ако бе някаква опасност, тя се движеше много бавно.