Той не бързаше да докладва в централната база, преди да се убеди, че не греши и не се е заблудил от умишлено подбран ход на мислите си. Едва когато се доближи на няколко метра, той повярва, че познатият му живот се е промъкнал в напълно чистия и безжизнен свят на Рама. Тук, в самия край на южното полукълбо, бе разцъфтяло цвете, великолепно в своята самота.
Постепенно Джими се убеждаваше, че нещо не е в ред. В покривната материя, която навярно предпазваше почвата от замърсяване с нежелани форми на живот, имаше отвор. През него бе се промушило зелено стебло, дебело колкото малкия пръст на ръката, което се увиваше около решетестата конструкция. На около метър от земята стеблото бе избухнало в богато синкави листи; разположението им напомняше повече на пера, отколкото на листата на което и да е растение познато на Джими. Стеблото свършваше на височината на очите с онова, което той бе взел за цвете. Без никаква изненада видя три плътно прибрани един до друг цветове.
Венчелистчетата бяха светло оцветени тръбички, дълги около пет сантиметра; във всеки цвят имаше поне петдесет от тях, обагрени в бляскави метални оттенъци на синьо, виолетово и зелено така, че напомняха повече на крилете на пеперуда, отколкото на който и да е представител на растителния свят. Джими не разбираше нищо от ботаника, но бе озадачен от липсата на нещо, което поне да прилича на плодник или тичинка. Той си задаваше въпроса, дали сходството със земните цветя не е просто съвпадение, тъй като растението бе може би по-близко до кораловите попили. Но и в двата случая то бе доказателство, че тук има малки въздухолюбиви същества, които служат за тор или за храна.
Не това обаче бе важното. Независимо от научното наименование за Джими то бе цвете. Невероятното, толкова различно от всичко в Рама чудо му напомни, че той никога не ще може да го види отново; реши твърдо да го вземе със себе си.
Това бе трудно. Цветето се намираше на около десет метра от него, посред решетеста конструкция от тънки пръти. Тя имаше кубичен строеж, като страната на многократно повтарящата се фигурка бе по-къса от четиридесет сантиметра. За да лети с небесни велосипеди, Джими трябваше да е строен и жилав, и той бе убеден, че ще успее да пропълзи през пролуките на решетката. Оставаше обратният път, който бе нещо друго. Тъй като бе невъзможно да се обърне в самата конструкция, налагаше се да се изтегли заднишком.
Централната база бе очарована, когато той описа своето откритие и го засне от всички възможни ъгли. Не възразиха нищо на намерението му да откъсне цветето. Той не очакваше да има възражения, особено сега, когато бе единствен господар на живота си.
Свали всичките си дрехи, улови гладките пръти и се запромъква през металната конструкция. Прищявката му се оказа нелека; чувствуваше се като затворник, който минава през решетките на своята килия. След като влезе навътре, той опита и обратното движение назад само за да се убеди, че ще успее да се справи. Бе значително по-трудно, тъй като трябваше да се изтласква, наместо да се придърпва с опънати ръце, но не се почувствува безпомощен пленник.
Джими бе човек на импулса и на действието; самоанализът му бе неприсъщ. Без да губи време за въпроси към себе си за причината на този донкихотски подвиг, той се извиваше по неудобния, тесен коридор между прътите. Никога през живота си не бе имал интерес към цветята, а ето че сега изчерпваше последните си сили, за да откъсне един цвят.
Този вид бе неповторим и имаше огромна научна стойност. Действителната причина обаче бе друга: цветето бе неговата последна връзка с живота и родната планета.
Но когато достигна до него, съвестта му внезапно се обади. Навярно това бе единственото цвете в Рама. Имаше ли право да го откъсне?
Вместо извинение той можеше да се утеши с мисълта, че рамианите не бяха го предвидили в своите планове. Очевидно то бе някакво изключение, появило се цели епохи по-късно, а може би и по-рано. Впрочем той не търсеше извинение и колебанието му бе мигновено. Пресегна се, улови стеблото и дръпна рязко.
Цветето се отдели доста лесно. Той откъсна и две листа, преди да тръгне назад през решетката. Движеше се много бавно, почти мъчително, тъй като едната му ръка бе заета; скоро се наложи да спре, за да си поеме дъх. Едва тогава забеляза, че перестите листи се затварят, а обезглавеното стебло бавно се развива от прътите. Гледаше го очарован и смутен и видя как цялото растение потъва постепенно в земята така, както смъртно ранената змия пълзи назад в дупката си.
Джими помисли, че е умъртвил нещо красиво. Но нима Рама не бе посегнал върху него. Той само вземаше онова, което му принадлежеше по право.