31. Крайна скорост
Никога досега командирът Нортън не бе губил свой човек и нямаше никакво намерение да жертвува някого сега. Джими още не бе поел към Южния полюс, когато той обмисляше спасителни действия в случай на нещастие. Но задачата се оказа толкова трудна, че той не успя да намери отговор. Единственото, което можа да направи, бе да отхвърли всички очевидно възможно решения.
Никой не би се изкатерил по половинкилометровата отвесна скала дори при малка сила на притегляне. Всъщност това не бе особено трудно, но липсваше подготвен човек и необходимото снаряжение. На борда на „Индевър“ нямаше пистолети за алпинисти, а никой не можа да измисли друг способ за набиване на стотиците клинове в твърдата огледална повърхност.
Той бе обмислял и други изходи, някои от които бяха съвсем налудничави. Може би някой от глупчовците ще успее да се изкатери, ако сложат на краката му прилепващи подметки. Но дори и да бе възможен, подобен проект щеше да отнеме много време, за да се изработи и изпита снаряжението и да се обучи животното. Той се съмняваше, че човек разполага с достатъчно сили за подобен подвиг.
Вярно е, имаше и по-съвършени средства. Двигателните приспособления за дейност извън космическия кораб бяха привлекателна идея, но тяхната реактивна тяга бе недостатъчна, тъй като са конструирани за работа при пълна безтегловност. Притегателната сила на Рама бе малка, но човешкото тегло надхвърляше техните възможности.
Той подхвърли на сержант Майрън идеята да бъде изпратен с автоматично управление само двигател, натоварен със спасително въже, но нейната несъстоятелност бе очевидна. Инженерът изтъкна големите трудности, свързани със стабилността, чието решаване щеше да отнеме много повече време, отколкото те можеха да си позволят.
Помислиха и за балони. Това беше известна възможност при условие, че успееха да монтират към ризата мощен и подходящ по размери източник на топлина. Нортън се спря единствено на нея, когато се разбра, че проблемът от чисто теоретичен стана въпрос на живот или смърт и прикова вниманието на всички обитаеми светове.
Докато Джими следваше своя път покрай брега на морето, половината от всички умствено неуравновесени в Слънчевата система мислеха за неговото спасение. Главният щаб обсъждаше постъпилите предложения и около едно на хиляда поемаше към „Индевър“. Доктор Карлайл Перера се обади два пъти — веднъж по собствения канал на „Космическа стража“, а втория път използува спешната линия за връзка на Планетком. Това отне пет минути от времето на учения и една милисекунда машинно време.
В първия миг Нортън помисли, че всичко е шега, която говори за много лош вкус. Но след като видя името на изпращача и приложените изчисления, направи бързо второ копие от съобщението. Подаде го на Карл Мърсър и запита с възможно най-безразличен глас:
— Какво ще кажеш за това?
Карл го прочете веднага и отговори:
— По дяволите! Разбира се, че е прав.
— Сигурен ли си?
— Той не се излъга за бурята, нали? Трябваше и ние да се досетим — накара ме да се чувствувам глупак.
— Не си сам. Следващият въпрос е как ще кажем на Джими.
— Мисля, че трябва да мълчим до последната минута. Ако бях на негово място, щях да предпочета същото. Кажете му само, че тръгваме.
Макар че виждаше пялото Цилиндрично море и знаеше посоката, откъдето щеше да се появи „Резълюшън“, Джими забеляза малкия сал едва след като той бе оставил зад себе си Ню Йорк. Стори му се невероятно, че на него са се качили шестима души, плюс снаряжението, което носеха, за да го спасят.
Когато салът бе само на около километър, той видя командира и замаха. Малко по-късно и Нортън го забеляза, махна му с ръка в отговор и се обади по радиото:
— Радвам се да те видя в добра форма, Джими. Обещах ти, че няма да те оставим. Сега вярваш ли ми?
Джими не бе напълно сигурен, тъй като до последния момент си мислеше, че тези думи са само добросърдечно намерение да поддържат духа му. Но командирът не би прекосил морето само за да се сбогуват. Сигурно бе измислил нещо.
— Капитане, ще ви повярвам, когато сляза на палубата. А сега ми кажете как да го сторя.
„Резълюшън“ намаляваше ход на около сто метра от основата на прага. Джими не можа да забележи никакво необичайно снаряжение, макар че не бе сигурен какво бе очаквал да види.
— Съжалявам, Джими, но не искахме да се безпокоиш за много неща.
Това прозвуча застрашително и той се зачуди какво по дяволите може да бъде.
„Резълюшън“ спря на петдесет метра встрани и на петстотин по-долу. Джими гледаше почти от птичи поглед командира, когато той се обади по радиото.