— Слушай, Джими, няма никаква опасност за живота ти, но се иска самообладание. Знаем, че то не ти липсва никак. Ще скочиш.
— От петстотин метра?!
— Да, но при два пъти по-малка сила на притегляне.
— Аха! А вие някога падали ли сте от двеста и петдесет метра на Земята?
— Млъквай или ще отменя следващия ти отпуск. Трябваше да се досетиш сам. Всичко е въпрос на крайна скорост. В тази атмосфера тя не може да надхвърли деветдесет километра в час независимо дали падаш от двеста, или от две хиляди метра. Деветдесет са множко, за да се чувствуваш съвсем удобно, но ще понамалим още. Слушай внимателно, защото това те чака.
— Добре — каза Джими. — По-хубаво е да бъда послушен. Той не прекъсна повече командира си и не каза нищо, след като Нортън завърши. Да, звучеше правдоподобно и бе толкова невероятно просто, че само гений можеше да се досети. А също така и някой, който знае, че не го засяга лично.
Никога досега Джими не бе практикувал нито скокове във вода, нито скок със забавено отваряне на парашута, което можеше да го подготви психически за този подвиг. Много хора не са в състояние да минат по дъска над някоя пропаст, независимо от всички безпогрешни изчисления и уверения в безопасност. Сега Джими разбра защо командирът отговаряше така уклончиво на въпроса за подробностите в спасителната операция. Не трябваше да му оставят време да мисли или да търси възражения.
— Не те карам да бързаш — му каза убедителният глас на Нортън от половин километър по-долу, — но колкото по-скоро, толкова по-добре.
Джими погледна скъпоценния спомен, единственото цвете на Рама. Той го уви грижливо в изцапаната си кърпа, завърза я и я хвърли от края на скалата.
Тя се замярка надолу успокоително бавно и ставаше все по-малка и по-малка; измина много време, преди да престане да я вижда. Когато „Резълюшън“ се втурна напред, той разбра, че са я забелязали.
— Красиво — възкликна командирът с въодушевление. — Сигурен съм, че ще носи твоето име. Е добре, чакаме те.
Джими свали ризата си, единствената връхна дреха, която носеха всички в тропическия вече климат, и я разгъна замислено. Идвайки насам, той на някоко пъти се канеше да я захвърли; сега тя може би щеше да му помогне да спаси живота си.
Обърна се за последен път назад към празното пространство на този свят, изследван единствено от него, и се загледа в далечните застрашителни кули на Големия рог и малките му събратя. След мкг стисна ризата в дясната си ръка, затича се и скочи колкото можеше по-далече от ръба на скалата.
Сега вече нямаше закъде да бърза; очакваха го цели двайсет секунди, за да се наслади на изживяването. Но веднага след като вятърът около него се засили и „Резълюшън“ започна да нараства, той реши да не губи време. Хвана ризата с две ръце и я вдигна над главата си така, че връхлитащият вятър я изду подобно на тръба.
Тя трудно можеше да има успех като парашут. Няколкото километра, които отнемаше от скоростта, бяха от полза, но нямаха решаващо значение. Ризата имаше друга, много по-важна роля — тя държеше тялото му отвесно, така че да се забоде като стрела във водата.
Струваше му се, че е застанал: неподвижно, а водата лети отдолу към него. След като веднъж бе приел опасността, той не се боеше, макар че донякъде негодуваше срещу капитана, който бе го държал настрана. Дали пък наистина бе помислил, че ще се уплаши да скочи, ако му даде много време за размисъл?
В последния миг той пусна ризата, пое дълбоко дъх и притисна с ръце устата и носа си. След това стегна тялото си и кръстоса ходилата си така, както го бяха инструктирали, за да влети във водата като копие. Командирът му бе обещал:
— Все едно че ще скачаш от трамплин на Земята. Няма нищо страшно, ако влезеш добре във водата.
— А ако не успея? — бе попитал той.
— Ще трябва да се върнеш и да опиташ отново.
Нещо го перна по стъпалата силно, но не жестоко. Милион хлъзгави ръце задърпаха тялото му; в ушите му бръмчеше, той усети нарастваща тежест и въпреки че очите му бяха затворени, долови как мракът го заобикаля, докато се спускаше като стрела в дълбините на Цилиндричното море.
Той се устреми с пялата сила на ръцете си към отслабващата светлина. Не можа да отвори очите си за повече от миг, тъй като отровната вода го парна като киселина. Стори му се, че се напряга от векове; няколко пъти го налита кошмарен страх, че се е объркал и плува надолу. Тогава се престрашаваше да погледне бързо и всеки път светлината бе по-силна.
Когато изскочи от водата, очите му бяха все още здраво притиснати. Той пое дълбоко скъпоценна глътка въздух, обърна се по гръб и се огледа наоколо.