„Резълюшън“ се носеше към него с цялата бързина, на която бе способен. След няколко секунди нетърпеливи ръце го подхванаха и го изтеглиха на борда.
— Глътна ли вода? — бе неспокойният въпрос на командира.
— Струва ми се, не.
— Изплакни си устата с това. Добре. Как се чувствуваш?
— Не съм съвсем сигурен. След минута ще ви кажа. О, благодаря … на всички.
Минутата едва изтече, но Джими вече знаеше как се чувствува.
— Ще повърна — призна той с жалък вид.
Спасителите му не можеха да повярват.
— При съвсем равно море и никакъв вятър? — изуми се сержант Барнис, която навярно бе приела окаяното състояние на Джими като истинско петно върху своето умение.
— Трудно може да се нарече равно — каза командирът, като посочи с ръка водния пояс, който извиваше в небето. — Не се притеснявай. Навярно си глътнал от тази гадост. Изхвърли я колкото можеш по-скоро.
Джими все още се напрягаше безполезно и не особено красиво, когато блесна светлина в небето зад тях. Очите на всички се обърнаха към Южния полюс и Джими забрави веднага за неразположението си. Роговете бяха започнали отново илюминацията.
Дългите по цял километър огнени стълбове танцуваха от централния шип към по-малките му съпътници. Те отново се завъртяха величествено, сякаш невидими танцьори развяваха своите ленти около едно електрическо Майско дърво9. Постепенно тяхната скорост се засилваше, докато се сляха в блестящ конус.
Гледката изпълни всички със страхопочитание, каквото не бяха изпитвали досега в Рама; чуваше се и далечно гръмливо прашене, което засилваше впечатлението за някаква непреодолима мощ. Всичко продължи около пет минути и спря отведнъж, сякаш някой бе обърнал прекъсвача.
— Бих искал да зная какво ще каже за това Комисията за Рама — измърмори Нортън, без да се обръща специално към някого. — Имате ли някакви идеи?
Не остана време за отговор, защото в този момент централната база ги повика развълнувано:
— „Резълюшън“, как сте? Усетихте ли?
— Какво да сме усетили?
— Ние мислим, че беше земетресение. Стори ни се, че стана в мига, когато спря илюминацията.
— Някакви щети?
— Струва ми се, че няма. Не беше много силно, но ни поразтърси.
Не почувствувахме съвършено нищо. Нали сме в морето.
— Разбира се… сглупих. Както и да е, сега всичко изглежда спокойно, навярно до следващия път.
— Да, до следващия път — като ехо отвърна Нортън. Загадките на Рама нямаха край; колкото повече те научаваха за него, толкова по-малко можеха да го разберат. Внезапно от кормилото някой извика:
— Капитане, погледнете — там горе, небето! Нортън вдигна очи и набързо огледа кръга на морето. Не видя нищо до мига, в който стигна мястото на зенита и се прехвърли на другата страна.
— Боже мой! — прошепна той бавно, когато си даде сметка, че „следващият път“ е вече дошъл.
По безкрайната крива на Цилиндричното море към тях се носеше огромна вълна, причинена от земетресението.
32. Вълната
Независимо от стъписването, първата мисъл на Нортън бе за кораба.
— „Индевър“ — повикна той, — докладвай!
— Всичко е наред, капитане — обади се спокойният глас на помощник-командира. — Почувствувахме слабо сътресение, но няма никакви щети. Леко изменение на положението в пространството; според командния пулт е около нула цяло и две десети. Оттам мислят, че малко се е променила и скоростта на въртене. След няколко минути ще имаме точни данни за нея.
Нортън помисли, че всичко започна малко по-рано, отколкото очакваха, тъй като до мястото на перихелия бе още далече и моментът за промени в орбитата не бе дошел. Независимо от това бе очевидно, че е започнало известно регулиране; можеха да последват нови сътресения.
Междувременно резултатът от първото бе съвсем ясно доловим ей-там горе, по извиващата водна плоча, която сякаш непрекъснато падаше от небето. Вълната се намираше на около десет километра, простряла се по цялата широчина на морето от северния до южния бряг. Близо до сушата тя беше като разпенена бяла стена, а в по-дълбоката вода едва се различаваше като синя линия, която се движеше по-бързо от огромните вълни покрай бреговете. Крайбрежните плитчини я притегляха и централната й част, извита като лък, се отдалечаваше все повече напред.
— Сержанте — каза бързо Нортън, — това е по твоята част. Какво можем да направим?
Сержант Барнис бе спряла напълно сала и напрегнато преценяваше обстановката. Нортън видя с облекчение, че в израза на лицето й няма и следа от тревога; по-скоро личеше някаква увличаща възбуда, която му напомни за състоянието на добър атлет, готов да приеме предизвикателството на съперника.
9
Майско дърво — украсен с цветя и ленти висок прът, около който се танцува на първи май в английските села. — бел.прев.