— Искам да измерим дълбочината — каза тя. — За нас няма нищо опасно, ако сме в дълбока вода.
— Тогава всичко е наред. До брега има около четири километра.
— Надявам се, но искам да съм сигурна.
Тя пусна отново двигателя и завъртя „Резълюшън“ така, че го насочи право към приближаващата вълна. Нортън прецени, че нейната бързо движеща се централна част ще ги достигне след по-малко от пет минути, но не долови никаква сериозна опасност. Малката летяща вълна, не по-висока от метър, не бе никаква опасност за плавателния съд. Страшни бяха само стените от пяна, които я следваха отдалече.
Внезапно и в самата среда на морето се появиха огромни вълни. Нямаше място за съмнение, че движещата се вода бе срещнала под повърхността някаква стена, дълга няколко километра. Грамадите покрай бреговете, навлезли в по-дълбокото, се снишиха.
Нортън се досети, че и тук причина са защитните стени, които имат същата задача като преградите в резервоарите за гориво на „Индевър“, макар че размерите им са хиляда пъти по-големи. Навярно бяха разпръснати в сложна система из морето, за да могат бързо да усмиряват появилите се вълни. Сега единствено важен бе въпросът дали не се намират точно над някоя от тях.
Сержант Барнис беше една крачка пред него. Тя спря напълно „Резълюшън“ и хвърли котвата. Дъното бе само на пет метра.
— Обръщам! — извика тя към екипажа. — Трябва да изчезваме оттука.
Нортън се съгласи на драго сърце. Но в коя посока? Сержантът пое право срещу вълната, от която ги отделяха само пет километра. Той долови за първи път звука от нейното приближаване; това бе далечен тътен и да не бе очаквал никога да го чуе в Рама, бе сигурен, че не бърка. След миг силата му намаля. Челото на вълната изпъкна отново, а фланговете й започнаха да нарастват.
Той се опита да определи разстоянието между подводните прегради, предполагайки, че се намират на равни интервали. Ако бе прав, пред тях трябваше да има още една преграда; бе достатъчно да спрат сала в дълбо та вода помежду две от тях, за да бъдат в пълна безопасност.
Сержант Барнис спря мотора и хвърли отново котвата. Тя потъна на трийсет метра, без да стигне дъно.
— Сега сме добре — въздъхна тя облекчено. — Но по-добре е моторът да работи.
Те виждаха пред себе си само пенестите стени, които се бавеха покрай брега. Централната част на морето бе отново спокойна с излючение на кротката синя вълничка, която бързо се приближаваше към тях. Сержантът държеше курс към вълнението и макар че едва се движеха, тя бе готова да даде веднага пълен напред.
След малко морето се разпени отново само на два километра от тях. Окичено с бяла грива, то се изгърби яростно а ревът му сякаш изпълни целия свят. По тялото на голямата, висока шестнайсет метра вълна на Цилиндричното море се носеше друга малка вълничка, която напомняше на гърмяща лавина върху планински склон. Но дори и тази вълничка можеше да ги убие.
Навярно сержант Барнис бе видяла израза по лицата на своя екипаж. Гласът и надвиха рева на морето:
— Какво се плашите? Справяла съм се и с по-големи вълни. — Това не бе вярно; тя пропусна да каже още, че тогава е била в здрав, пригоден за сърфинг плавателен съд, а не в построен набързо сал. — Но ако трябва да скачаме, чакайте да дам команда. Проверете спасителните ризи.
Командирът помисли, че тя е прекрасна и напомня за сражаващ се викинг, който живее с удоволствието от всяка минута. Навярно бе права, освен ако пресмятанията им се ока-жеха неточни.
Вълната продължи да се издига, като се извиваше нагоре, докато гребенът и се пречупи. Навярно склонът под тях подсилваше височината й, но тя изглеждаше огромна, сякаш неудържимата сила на природата бе решила да погълне всичко по своя път.
Внезапно само за няколко секунди вълната се сниши, като че ли някой изтегли нейните основи. Тя бе прехвърлила невидимата преграда и бе отново в дълбоката вода. След минута вълната стигна до тях; „Резълюшън“ се заклати няколко пъти нагоре-надолу, а сержант Барнис обърна кормилото и се понесоха е пълна скорост на север.
— Благодаря, Руи, това беше великолепно. Дали ще стигнем до брега, преди да се върне отново?
— Навярно не. Трябва да я очакваме след около двайсет минути. Но тогава ще бъде толкова слаба, че едва ще я забележим.
След като вълната бе преминала, те се поуспокоиха и можаха да се насладят на пътуването, макар че щяха да се почувствуват съвсем добре едва на брега. Вълнението бе оставило слаби въртопи във водата и всички доловиха някакъв остър и кисел дъх, който Джими сполучливо оприличи на миризма от смазани мравки. Макар и неприятна, тя не предизвика повдигане, както трябваше да се очаква. Бе толкова несвойствена за мястото, че човешката физиология не намери време да реагира.