Паякът отговори веднага на нейния въпрос, като просто не им обърна внимание, а се закатери по леко наклонената крива, без да намали скоростта си.
— Централна база — обади се Нортън, — след малко може да имате посетител. Следете стълбище Алфа, шести участък. Между другото, благодарим ви много за доброто наблюдение.
След минута подигравката бе доловена и наблюдателят от центъра започна да издава звуци, които приличаха на извинение:
— А-а… капитане, едва що ми казахте, забелязах, че там има нещо. Но какво е то?
— И аз зная толкова, колкото и ти — отговори Нортън и натисна сигнала за обща тревога. — Лагер Алфа вика всички постове. Току-що ни посети някакво същество, подобно на трикрак паяк със съвсем тънки крака, високо около два метра, с малко кълбовидно тяло; движи се много бързо с въртеливо движение. Изглежда безопасно, но любознателно. Може да се промъкне до вас, преди да сте го забелязали. Моля, обадете се.
— Тук нищо необичайно, капитане. От същото разстояние на запад отговори Рим с подозрително сънен глас:
— И тук също, капитане. А… чакайте малко…
— Какво има?
— Преди минута оставих писалката си, а я няма! Какво-аха!
— Говори свързано!
— Капитане, няма да повярвате. Знаете, че обичам да пиша, а това не пречи никому; току-що бях записал нещо с моята любима химикалка, която е почти на двеста години. Е добре, но я намирам на земята и на пет метра встрани! Ето, вземам я. Слава богу, че е цяла.
— Как си представяш, че е стигнала там?
— Ами… навярно съм задрямал за миг. Днес беше тежък ден.
Нортън въздъхна, но не каза нищо; бяха толкова недостатъчно на брой, а имаха съвсем малко време, за да изследват цял свят. Въодушевлението не успява да се справи винаги с преумората и той не бе сигурен дали не се излагат неоправдано на опасност. Навярно не трябваше да разделя хората си на толкова малки групи, опитвайки се да огледат колкото е възможно по-голяма площ. Но той мислеше непрекъснато за бързо отминаващите дни и за неразгаданите тайни около тях. Всеки изминал миг го убеждаваше, че навярно нещо ще се случи и те ще трябва да напуснат Рама дори преди перихелия иди оня решителен момент, в който ще настъпи някаква промяна в неговата орбита.
— Слушайте сега. Център, Рим, Лондон и останалите — каза той. — През нощта искам да ми се докладва през половин час. Длъжни сме да предположим, че отсега нататък може да имаме посетители по всяко време. Навярно някои от тях са опасни, но ние трябва да избегнем на всяка цена неприятните случаи… Всички знаете какви са нарежданията по този въпрос.
Той каза истината, защото това бе част от подготовката им. И все пак никой от тях не бе вярвал, че дълго обсъжданият „физически контакт с непознати разумни същества“ ще стане в тяхно време; още по-малко някой бе предполагал, че ще се случи на самите тях.
Обучението бе едно, а действителността — друго; между тях нямаше нито един, който да е сигурен, че древният човешки инстинкт за самосъхранение няма да надделее в случай на опасност. И все пак при липса на доказателства най-важното тук беше да вярват в добрите намерения на всяко срещнато същество до последната минута, а дори и… след това.
Капитан Нортън не искаше да остане в историята като човекът, който е започнал първата междупланетна война.
След няколко часа пялата равнина бе изпълнена със стотици паяци. През телескопа се виждаше, че южното полукълбо е залято от тях, но в Ню Йорк сякаш нямаше нито един.
Те не обръщаха никакво внимание на изследователите, които след известно време почти престанаха да се интересуват от тях, макар че от време на време Нортън забелязваше хищен пламък в очите на корабната лекарка. Беше уверен, че тя ще е предоволна, ако на някой от паяците се случи непоправимо нещастие, но той не трябваше да и позволи да го организира в интерес на науката.
Почти никой не се съмняваше, че у паяците липсва интелект, тъй като телата им бяха прекалено малки, за да имат нещо подобно на мозък, и в същото време не можеше да се разбере откъде черпят енергия за движението си. Независимо от това обаче в поведението им личеше любопитна съгласуваност и целенасоченост. Сякаш бяха навсякъде, но никога не се връщаха на място, където вече са ходили. Често пъти Нортън мислеше, че те търсят нещо, но каквото и да беше то, навярно не бяха го намерили все още.
Те изминаваха целия път до централната база, сякаш си правеха шега с големите стълбища. Бе неясно как успяват да изкачат отвесните участъци, независимо от почти нулевата сила на притегляне. Лаура предположи, че имат на краката си прилепващи възглавнички.
И ето тя получи с очевидно удоволствие дългоочаквания образец. Централната база съобщи, че един от паяците е паднал от отвесния челен участък и лежи неподвижно на първата площадка. Навярно никой нямаше да успее да бие рекордното време на Лаура от равнината догоре.