И когато това се случи, господа, няма да остане място за никакви съмнения.
35. Специално съобщение
Командирът Нортън спеше дълбоко, когато личният му апарат за връзка го изтръгна от приятните сънища. Беше в почивка със своето семейство на Марс и току-що прелитаха покрай страховития, покрит със снежна шапка връх на Никс Олимпика, най-големия вулкан в цялата Слънчева система. Той никога нямаше да разбере онова, което малкият Били бе започнал да казва.
Сънят отлетя и той чу истинският глас на своя старши-помощник от кораба.
— Прощавайте, че ви разбудих, капитане — каза Кирхоф. — Съобщение с тройно предимство първи клас от Централното управление.
— Предавай — отвърна сънно Нортън.
— Не може. Кодирано е и носи знак „Само за командира“. Нортън се разсъни за миг. Такива съобщения бе получавал само три пъти по време на цялата си служба и всяко от тях означаваше беда.
— По дяволите! Какво ще правим сега? Старши-помощникът не отговори. И двамата съзнаваха напълно особения случай, изключен от наредбите на корабния правилник. При нормални условия командирът не трябва да напуска кабината си и да се отдалечава от личния сейф с кодовата книга за повече от няколко минути. Дори и да тръгне веднага, щеше да стигне изтощен в кораба след четири-пет часа, което е недопустимо за съобщение с тройно предимство от първи клас.
— Джери — запита той най-сетне, — кой е на командното табло.
— Никой. Аз се обаждам.
— Записващото устройство изключено ли е?
— Да, макар че това е някакво странно нарушение на правилата.
Нортън се засмя. Джери бе най-добрият старши-помощник от всички, с които бе работил; той мислеше за всичко.
— Добре. Знаеш къде е ключът. Обади се отново. В следващите десет минути той чакаше колкото бе възможно по-търпеливо, като се опитваше безуспешно да мисли за други неща. Ненавиждаше излишното умствено напрежение, а бе изключено да разбере съдържанието на известието, което щеше да получи след малко. Едва тогава безпокойствието му щеше да добие смисъл.
Когато Кирхоф се обади, в гласа му се чувствуваше немалко напрежение.
— В действителност не е изключително спешно, а някой и друг час е без значение. Капитане, все пак предпочитам да не ползвам радиото. Ще спусна съобщението в контейнер.
— Но защо… е, както решиш. Вярвам на твоята преценка. Кой ще го пренесе през въздушните шлюзи?
— Аз. Ще ви се обадя, щом стигна в централната база.
— Значи на кораба остава Лаура.
— За по-малко от час. Връщам се веднага. Офицерът медик не е подготвен да управлява кораб така, както и на командира не разчитат за операции. В особени случаи това бе възможно и все пак не се препоръчваше. Но тази вечер имаха вече едно нарушение, следователно…
— Няма да отбелязваш, че си напуснал кораба. Събуди ли Лаура?
— Да. Страшно е доволна.
— Добре, че лекарите знаят да пазят тайна. Щях да забравя, потвърди ли приемането?
— Разбира се. От ваше име.
— Е, чакам.
Сега вече очакването бе наистина мъчително. „Не е изключително спешно, но предпочитам да не ползувам радиото…“
Едно бе сигурно — капитанът нямаше да мигне повече през тази нощ.
36. Наблюдател на биотите
Сержант Питър Русо пожела доброволно да върши тази работа, защото тя бе една негова мечта от детството. Телескопите го очароваха още на шест-седем години и през по-голямата част от юношеството си той бе събирал лещи от всички форми и размери. Поставяше ги в картонени тръби; постепенно неговите наблюдателни уреди ставаха все помощни и така той успя да опознае Луната и планетите, по-близките космически станции и всички подробности в околността на трийсет километра от дома, в който живееше.
Бе се родил на хубаво място — посред планините на Колорадо. Гледката беше безкрайна и величествена почти във всички посоки. Дълги часове бе наблюдавал върховете, които всяка година взимаха жертви измежду невнимателните катерачи. Бе видял твърде много, но въображението му сякаш не се насищаше; струваше му се, че зад всеки скален хребет, където телескопът му бе безсилен да проникне, има вълшебни царства, населени с приказни създания. И така дълги години той не отиваше по местата, които лещите доближаваха до него, тъй като знаеше, че живата действителност е съвсем различна от мечтата.