След като напусна кораба, Родриго се обърна само веднъж назад. Видя как „Индевър“ се повдигна от центъра и продължи да се отдалечава полека напреко на въртящия се кръг на северния полюс. Когато той стигне до бомбата. Рама щеше да застане между тях.
Той прекоси бавно полярната равнина. Така пестеше гориво, а не бе нужно да бърза, защото все още бе извън обсега на камерите на бомбата. Видя я в мига, когато прелетя над закривената крайна линия на света; тя блестеше на слънчевата светлина по-ярко от родната му планета.
Родриго бе добре запознат с указанията за управление. Започна да изпълнява поредните операции; жироскопите се завъртяха и скутерът набра пълна скорост само за няколко секунди. В първия миг го смаза усещането на собственото му тегло, но бързо привикна. Все пак в Рама притеглянето бе два пъти по-голямо, а на Земята, където бе се родил, три пъти повече.
Скутерът се насочи право към ракетата, а зад него се отдалечаваше огромната, извита външна стена на петдесеткилометровия цилиндър. Но дори и сега бе невъзможно да се прецени големината на Рама, защото повърхността му бе съвсем гладка; трудно бе и да се настоява, че този свят се върти, тъй като нищо не го показваше.
На стотната секунда от началото на полета Родриго наближи до средата на пътя. Ракетата бе все още твърде далече за да може да различи нейните подробности, но тя светеше още по-силно на фона на съвсем черното небе. Бе необичайно, че не се виждаха никакви звезди — дори блестящата Земя и ослепителната Венера. Причина бяха тъмните филтри, които пазеха очите му от смъртоносния блясък. Родриго помисли, че вече е счупил един рекорд, защото навярно никой човек не е бил изпращан със задача извън кораб, намиращ се толкова близо до Слънцето. За щастие слънчевата активност бе ниска.
След две минути и десет секунди замига светлинният сигнал, тягата спадна до нула и скутерът се обърна на сто и осемдесет градуса. В същия миг тягата се възстанови напълно, но сега бързината намаляваше със същата луда скорост от три метра в секунда. Бе наистина крайно време, тъй като горивото спадна почти наполовина. До ракетата оставаха двайсет и пет километра. Щеше да я достигне след две минути.
Крайната скорост на скутера бе хиляда и петстотин километра в час, което бе навярно нов рекорд и чисто безразсъдство. Но неговата задача не бе обикновена експедиция извън кораба и Родриго знаеше добре какво върши.
Бомбата растеше; сега вече се виждаше главната антена, насочена неотстъпно към далечната звезда Меркурий. Към нея от три минути насам летеше със скоростта на светлината антенният сигнал заедно с изображението на приближаващия скутер. След още две минути път щеше да я достигне.
Какво ли ще направят онези на Меркурий, след като го видят? В първия миг, разбира се, ще се вцепенят от ужас. След това ще се досетят, че той е стигнал до бомбата няколко минути преди те да разберат за неговото присъствие. Навярно някой дежурен наблюдател ще трябва да потърси своя началник и така ще загубят още време. Той бе помислил и за най-лошия случай — дежурният офицер да има пълномощия за незабавно взривяване на бомбата; е, дори и тогава ще бъдат необходими пет минути за идването на сигнала.
Всъщност Родриго не разчиташе на случайността, тъй като християните в космоса са противници на хазартните игри; той бе сигурен, че няма да последва незабавна реакция. Обитателите на Меркурий нямаше да се осмелят да разрушат пратеника разузнавач на „Индевър“, дори и да се досещат за неговата цел. Преди това щяха да опитат да се свържат по някакъв начин и той щеше да спечели още време.
Имаше и друга, още по-важна причина — те нямаше да пожертвуват една хилядамегатонна бомба за някакво скутерче. На разстояние двайсет километра от целта взривът бе съвсем безцелен. Преди това ще трябва да я преместят. Да той имаше достатъчно време… И все пак трябваше да мисли и за най-лошото. Бе решил да действува така, сякаш очаква сигнала след пет минути.
През последните няколкостотин метра Родриго разгледа бързо всички подробности, които досега бе изучавал само по снимките, направени отдалече. Купчинката фотографични изображения се превърна в твърд метал и гладка пластмаса, които не бяха вече въображаема, а истинска смъртоносна опасност.
Самата бомба бе цилиндър с дължина около десет метра; диаметърът й беше три метра, така че по някаква странна случайност бе пропорционална на Рама. Тя беше прикрепена към носителя с решетеста конструкция от къси метални греди с форма на двойно Т. Навярно във връзка с правилното разположение на центъра на тежестта бомбата беше монтирана перпендикулярно на оста на носителя, така че цялата група напомняше на зловещ чук. Наистина бе чук, чиято сила можеше да смаже цял свят.