Пустите улици на Лондон изглеждаха пълни със заплаха, макар че виновна бе само гузната му съвест. Той не вярваше, разбира се, че заобикалящите ги плътно затворени сгради без прозорци са пълни с тълпи зорки обитатели, които ще се нахвърлят гневно върху неканените гости в мига, когато те се допрат до тяхната собственост. Целият комплекс бе нещо като складова база, така както всички други градове.
Но той имаше още едно опасение и то бе по-оправдано. Навярно някъде в Рама бе поставена предупредителна система, макар че по всяка вероятност тя не се състоеше от пронизителни звънци и виещи сирени. Без нея биотите не можеха да разберат мястото и времето, когато са необходими техните услуги.
— Който няма очила, да се обърне — нареди сержант Уилърд Майрън. Всички почувствуваха миризма на азотен окис в мига, когато въздухът пламна от лъча на лазерната горелка; с постоянно свистене огненият нож започна да си пробива път към тайните, скрити по времето, когато се е появил човекът.
Нито един материал не можеше да устои на тази съсредоточена в една точка сила; скоростта на рязане бе няколко метра в минута и след малко отворът на височина на човешки ръст бе очертан.
След като отрязаният участък не падна сам, Майрън го побутна — първоначално внимателно, после по-твърдо, а на края го тласна с всички сили. Той се строполи навътре с кънтящ, глух трясък.
Отново, както при първите стъпки в Рама, Нортън си спомни за археолога и отворения египетски гроб. Той не очакваше да види блясъка на злато и нямаше никакви предварителни идеи, когато премина през отвора със запалена светлина.
В първия миг му се стори, че е попаднал в гръцки храм, построен от стъкло. Сградата бе изпълнена с редици отвесни кристални колони, широки около метър, които се издигаха от пода до тавана. Те бяха стотици и отминаваха нататък в мрака,отвъд светлината.
Той приближи до най-близката колона и насочи лъча на лампата към вътрешността й. Сякаш пречупен през цилиндрични лещи, светлинният сноп се разтвори от другата страна и продължи да се събира във фокус и да се разпръсва през следващите колони, губейки постепенно силата си. Нортън имаше чувството, че е попаднал на някакъв сложен опит по оптика.
— Много красиво — каза практичният Мърсър, — но какъв смисъл има всичко това? Кому е нужна гора от стъклени стълбове?
Нортън чукна внимателно по колоната. Тя отекна по-скоро като метал, отколкото като кристал. Почувствува. се съвсем объркан и реши да последва един ценен съвет, който бе чул много отдавна: „Когато се съмняваш, не казвай нищо и продължавай по-нататък.“
Стигна до следващата колона, напълно еднаква с първата, и в същия миг чу изненаданото възклицание на Мърсър:
— Готов съм да се закълна, че преди малко тази колона беше празна. Сега в нея има нещо. Нортън погледна бързо назад.
— Къде? — запита той. — Не виждам нищо. Насочи погледа си в посоката, в която сочеше пръстът на Мърсър. Там наистина нямаше нищо; колоната бе напълно прозрачна.
— Как да не виждате? — отзова се Мърсър с недоверие. — Елате тук. По дяволите, изчезна!
— Какво става там? — попита Калвърт.
Изминаха няколко минути, преди да получи някакъв свързан отговор.
Колоните не бяха прозрачни от всички страни и при различни ъгли на падащата светлина. Когато заобикаляха някоя от тях, внезапно във вътрешността й се появяваха вградени предмети, които изчезваха след миг; те напомняха на мухи, попаднали в янтар. Бяха десетки и съвсем различни. Изглеждаха като истински и много от тях сякаш заемаха полагащото се на обема им място в пространството.
— Това са холограми — каза Калвърт. — Също като в музей на Земята.
Обяснението изглеждаше правдоподобно и затова Нортън се отнесе с недоверие към него. Съмненията му нараснаха, докато разглеждаше другите колони и извикваше във въображението си образите на предметите, които виждаше във вътрешността им.
Това бяха инструменти, пригодени за необикновено големи ръце, контейнери, малки машини с командна клавиатура, очевидно предназначена за повече от пет пръста, научна апаратура, изненадващо познати и обикновени кухненски прибори, включително ножове и чинии, на които необичайна бе само големината; освен тях имаше още стотици по-неизвестни предмети, често размесени в една и съща колона. За разлика от музеите, тук липсваше логическа последователност и разпределение на вещите, свързани помежду си. Всичко напомняше за напълно случаен сбор от предмети с различно предназначение.
Те бяха вече снели изплъзващите се изображения в много от кристалните стълбове, когато Нортън долови как невероятното разнообразие на вещите се превръща във водеща нишка. Навярно пред себе си имаха не сбирка, а каталог, подреден по някаква произволна, но напълно издържана логическа система. Той помисли за съвсем необичайните възможности за съпоставяне, които се криеха във всеки списък на понятия, подредени по азбучен ред, и сподели идеята си със своите спътници.