Выбрать главу

Спряха, за да си починат на четвъртата площадка, и тогава Калвърт възкликна:

— Какъв е този шум, капитане?

— Шум ли? Не чувам нищо.

— Високо свистене с намаляваща честота. Не е възможно да не го чувате.

— По-млад си и слухът ти е по-добър. О, да, сега чувам.

Звукът идваше сякаш от всички посоки. Ставаше все по-силен, дори пронизителен, но височината му бързо спадаше. Внезапно спря.

След няколко секунди той се разнесе отново по същия начин. Напомняше за мрачния и властен глас на фаровите сирени, които изпращат предупреждения в обгърната в мъгла нощ. Той носеше някакво бързо послание. Не бе предназначен за тях, но те го чуваха и разбираха. Ето че и светлините потвърдиха този глас.

Те почти угаснаха, а след малко започнаха да примигват. По дължината на шестте тесни долини, които осветяваха досега целия свят, прелитаха блестящи маниста, подобни на кълбовидни мълнии. Движеха се в посока от полюсите към морето и техният постоянен, омагьосващ ритъм можеше да означава само едно: „Към морето! Към морето!“. Бе толкова трудно да се устои на призива на светлината, че всички усещаха някакъв властен подтик да се върнат обратно и да потърсят забрава във водите на Рама.

— Централна база! — повика бързо Нортън. — Виждате ли какво става? След миг чуха гласа на Русо, в който се долавяше не само уплаха, а и страхопочитание:

— Да, капитане. Наблюдавам южния дял. Там има тълпи от биоти; някои от тях са много големи. Кранове, булдозери… и много боклукчии. Всички бързат обратно към морето, но такава скорост не съм виждал досега. Ето, един от крановете полита от ръба надолу. Също като Джими, само че много по-бързо… Разпръсна се на части… А, появиха се акулите… Нахвърлят се… Пфу, грозна картина… Връщам се към равнината. Един от булдозерите, изглежда, се е повредил. Обикаля непрекъснато в кръг. Няколко рака се втурват и го разнасят на късове… Капитане, мисля, че най-добре ще е да се върнете веднага.

— Повярвай, правим всичко възможно — отвърна дълбоко развълнуваният Нортън.

Рама се приготвяше подобно на кораб пред буря, по който обковават с дъски отворите към вътрешните помещения. Нортън бе овладян от това усещане, макар че то не бе оправдано логически. Но той не бе пълен господар на волята си. Чувствуваше как в съзнанието му се борят два натрапчиви импулса; единият го караше да бърза нагоре, а другият му внушаваше да се подчини на мълниите, които прелитаха по небето и го подканяха да тръгне с биотите в техния марш към морето.

Стигнаха до следващата площадка на стълбището. Още десет минути почивка, за да се изцеди умората от мускулите им. И отново на път. Оставаха още два километра, но не си струваше да се мисли за това…

Изведнъж престана влудяващото със своята последователност свистене. В същия миг прекъсна и/I бесният ход на светлите кълба, полетели по Правите долини към морето. Шестте дълги слънца на Рама заблестяха с познатата непрекъсната светлина.

Но силата им не преставаше до отслабва; от време на време примигваха, сякаш от някакви бързо изчерпващи се източници някой изтегляше внезапно огромни количества енергия.

Понякога те чувствуваха под краката си слаби трусове. От кораба съобщаваха, че Рама продължава да се премества неуловимо бавно, подобно на компасната стрелка, която се подчинява на някое слабо магнитно поле. Всъщност това бе успокояващо и Нортън помисли, че истинските тревоги ще започнат тогава, когато Рама застане на едно място.

Русо съобщи, че всички биоти са изчезнали. Сега в целия вътрешен свят на Рама останаха да се движат само няколко човешки същества, които пълзяха мъчително бавно по извитото чело на северния свод.

Нортън бе победил отдавна главозамайването от първото изкачване, но сега в съзнанието му се прокрадваше нова уплаха. Те бяха много уязвими, прилепнали към безкрайния склон между равнината и централната база. Той се замисли какво ще стане, ако Рама е завършил вече промяната на своето положение в пространството и започне да набира скорост.

Навярно тласъкът ще бъде насочен по оста. Ако е в южна посока, те не рискуваха нищо, тъй като силата ще ги притисне леко към склона, по който се изкачваха. В противния случай обаче можеха да излетят в пространството и да паднат обратно на равнината, простряла се далече под тях.

Той се опита да си вдъхне смелост с мисълта,че всяко възможно ускорение ще бъде много слабо. Изчисленията на доктор Перера бяха убедителни. Максималното ускорение за Рама бе едва една петдесета ж; в противен случай Цилиндричното море щеше да прехвърли южния праг и да залее целия континент. Но Перера си седеше в удобния кабинет на Земята и над него не бяха увиснали километри от метал, който всеки миг може да се срути върху главата му. А защо в Рама да няма периодични наводнения?