В главата й неясно се въртеше: „Надолу към долината на смъртта. Надолу към долината на смъртта“.
Все по-нататък и по-нататък. Смрачи се — яркочервеният цвят на скалите избледня — а хората продължаваха напред, лъкатушеха насам-натам, пленници изгубени в недрата на земята.
Сара си помисли: „Всичко това е фантастично, невероятно… един мъртъв град.“ И отново като рефрен в ушите й зазвуча: „Долината на смъртта…“
Запалиха фенери. Конете криволичеха по тесните пътеки. Ненадейно скалите се отдръпнаха и групата излезе на открито. Далеч пред тях се виждаха скупчени светлини.
— Това лагер — каза гидът.
Конете слабо ускориха ход — едва-едва се влачеха, — но колкото и изгладнели и обезсърчени да бяха, вее пак показаха нещо като ентусиазъм. Сега пътят минаваше по чакълесто речно корито. Светлините се приближиха.
Виждаха се скупчени шатри и над тях се открояваше още един ред на фона на скала. В канарата зееха пещери.
Най-сетне пристигаха. От шатрите изтичаха прислужници бедуини.
Сара се втренчи в една пещера. На входа й се открояваше някаква фигура. Какво беше това? Идол? Някакъв гигантски тумбест истукан?
Не, всъщност трепкащите светлини го правеха да изглежда толкова голям. Но все пак трябва да беше някакъв идол, седнал неподвижно, надвиснал над всичко това…
И изведнъж сърцето й се преобърна. Изчезна чувството на покой, на бягство от действителността, което беше породила у нея пустинята. Свободата отново се беше сменила с плен. Бе слизала с коня в тази тъмна лъкатушна долина, а тук като главна жрица на някакъв забравен култ, като чудовищен, раздут женски Буда седеше мисис Бойнтън.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Мисис Бойнтън беше тук, в Петра.
Сара машинално отговаряше на отправените към нея въпроси. Дали ще вечеря веднага — вечерята била готова — или би желала първо да се измие? Къде би предпочела да нощува — в шатра или в пещера?
На последния въпрос отвърна без колебание. В шатра. При мисълта за пещера потрепера — пред нея изплува видението на чудовищната тумбеста фигура. (Защо ли нещо у тази жена изглеждаше нечовешко?)
Най-сетне тя тръгна след един от местните слуги, Той беше облечен в сивокафяви тесни панталони с много кръпки по тях, размъкнати гетри и парцаливо, крайно износено сако. На главата националната му кефия с дълбоки, закриващи врата гънки, беше закрепена с усукан шнур от черна коприна, тясно прилепнал към темето. Сара се любуваше на леката му полюляваща се походка и непринудената гордост, с която държеше главата си. Безвкусна и нелепа изглеждаше само европейската част от костюма му. Сара си помисли: „Цялата цивилизация е нелепа — цялата! Ако не беше цивилизацията, нямаше да съществува такава твар като мисис Бойнтън! При първобитните племена сигурно отдавна щяха да я заколят и изядат!“
Полуиронично осъзна, че е преуморена и на границата на възможностите си. Но само след едно измиване, с топла вода и малко пудра на лицето пак се почувства предишната Сара — хладнокръвна, самоуверена, и засрамена от паниката, която неотдавна я беше обзела.
Прокара гребена през гъстата си черна коса, като хвърляше изкосо поглед върху отражението си в едно доста мизерно огледалце при трепкащата светлина на малка газена лампичка.
После разтвори платнището на входа и излезе в нощта, на път към голямата шатра долу.
— Вие… тук?
Възклицанието беше тихо — в него имаше смайване и недоверие.
Тя се извърна и срещна очите на Реймънд Бойнтън. Колко изненадан беше изразът им! Нещо в него я накара да занемее, едва ли не от уплаха. Такава неимоверна радост… Сякаш беше съзрял райско видение — такава почуда, заслепление, благодарност и покорство се четяха в очите му! Никога, до края на живота си, Сара нямаше да забрави този поглед! Може би именно така прокълнатите вдигат очи, за да съзрат рая…
Този тих, треперещ глас я разтърси. Той накара сърцето й да се преобърне в гърдите. Почувства се свенлива, уплашена, смирена и все пак ненадейно щастлива от властта си. И съвсем простичко каза:
— Да.
Той се приближи — все още заслепен, все още едва вярващ на очите си.
После внезапно сграбчи ръката й.
— Това действително сте вие. Вие сте истинска. Най-напред ви помислих за привидение, защото напоследък толкова много мисля за вас — запъна се, после продължи: — Обичам ви, разбирате ли? Обичам ви от мига, когато ви видях във влака. Сега съм сигурен в, това. Искам и вие да го знаете, за да ви стане ясно, че не аз — същинският аз — съм този, който се държи, толкова невъзпитано. Разберете ме, даже и сега не мога да отговарям за себе си. Бих могъл да сторя… всичко! Бих могъл да ви отмина или да не ви поздравя, но много искам да знаете, че не аз — истинският аз — съм отговорен за това. То се дължи на нервите ми. Не мога да се контролирам. Когато тя ми каже да сторя нещо, аз й се подчинявам! Нервите ми ме карат да й се подчиня! Ще ме разберете, нали? Ако трябва, презирайте ме…