Д-р Жерар тихо произнесе:
— Тогава, като отново размишлявах за всичките угнетения, които стават под слънцето, и видях сълзите на угнетяваните, че нямаше за тях утешител. И че силата беше в ръката на ония, които ги угнетяваха, а за тях нямаше утешител. Затова аз облажавах умрелите, които са вече умрели, повече от живите, които са още живи; а по-щастлив и от двамата считах оня, който не е бил още, който не е видял лошите дела, които стават под слънцето; защото той не познава злото, което навеки е вкоренено на земята.
Той прекъсна цитата и каза:
— Уважаеми господине, аз съм посветил живота си на странностите, които се крият в човешкия разум. Не е хубаво да обръщаме лице само към приятната страна на живота. Под благоприличието и условностите на всекидневието лежи необятен резервоар от чудноватости. Например, съществува такова нещо като наслаждение от жестокостта заради самата нея. Но когато откриете това, под него лежи нещо още по-дълбоко. Желанието, тъмното, достойно за съжаление желание да бъдеш оценен. Ако това се осуети, ако поради непривлекателния си характер човекът не е в състояние да получи търсената от него реакция, той се насочва към други методи — защото трябва да го забележат, с него трябва да се съобразяват — и оттам произлизат неизброимите странни извратености. Както и всяка друга страст, склонността към жестокост може да се култивира, може да овладее един човек…
Мистър Коуп се изкашля.
— Смятам, д-р Жерар, че малко преувеличавате. Наистина, тук горе въздухът е така великолепен…
И той започна бавно да отстъпва от тях. Жерар леко се усмихна. Пак погледна към Сара — лицето й беше застинало в младежка непримиримост. Прилича на млад съдия, издаващ присъда, помисли си той…
Извърна се, тъй като към него несигурно пристъпваше мис Пиърс.
— Вече слизаме — развълнувано изцвърча тя. — Божичко! Уверена съм, че в никакъв случай няма да успея, но гидът казва, че надолу се слизало по съвсем друг маршрут, който бил много по-лесен. Дано да е така, защото още от малка не мога да гледам от високо…
Пътят надолу минаваше покрай един водопад. Макар и да се срещаха ронливи камъни, криещи известни опасности за глезените, поне нямаше главозамайващи пейзажи.
Членовете на групата се завърнаха в лагера изморени, но в добро настроение и с отличен апетит за късния обед. Минаваше два часа.
Бойнтънови обядваха на голямата маса в централната шатра. Тъкмо привършваха.
Лейди Уестхолм се обърна към тях с възможно най-снизходителния си тон:
— Действително, изключително интересна сутрин. Петра е удивително място.
Карол, към която сякаш бяха отправени думите, хвърли бърз поглед към майка си и промълви:
— Да, да… наистина — и пак замлъкна.
С чувството, че е изпълнила дълга си лейди Уестхолм се нахвърли върху своята порция.
Докато се хранеха, четиримата чертаеха проекти за следобеда.
— Мисля през по-голямата част от следобеда да си почивам — обяви мис Пиърс. — Смятам за важно човек да не се пресилва.
— Аз ще отида на разходка, за да изследвам околността — каза Сара. — А вие, д-р Жерар?
— Ще дойда с вас.
Лъжицата на мисис Бойнтън така издрънча на пода, че всички подскочиха.
— Смятам да последвам вашия пример, мис Пиърс — каза лейди Уестхолм. — Може да почета двайсет-трийсет минути, а после ще легна да си почина поне за един час. След това, може би, една кратка разходка, просто така.
Бавно, подпомагана от Ленъкс, старата мисис Бойнтън с мъка се изправи на крака. Постоя така за миг, после заговори с неочаквана дружелюбност:
— По-добре е вие всички да се поразходите следобед.
Беше доста интересно да се види колко слисани останаха членовете на семейството.
— Но как така, мамо, а ти?
— Нямам нужда от никого. Приятно ми е да си поседя сама е книгата. А за Джини е по-добре да не отива. Тя трябва да легне да поспи.
— Не съм уморена, мамо. Искам да отида с другите.
— Уморена си. Имаш главоболие! Трябва да се пазиш. Отивай да спиш. Знам какво е най-подходящо за теб.
— Аз… аз…
С отметната назад глава момичето я гледаше непокорно. После клепачите му се спуснаха, затрепкаха…
— Глупаво дете — каза мисис Бойнтън. — Отивай си в шатрата.
И тя с накуцване излезе, последвана от другите.
— Божичко — възкликна мис Пиърс. — Какви особени хора. Такъв странен цвят на лицето има майката. Съвсем е червена. Предполагам, че от сърцето. Сигурно много я мъчи.
А Сара си помисли: „Тя ги пуска на свобода следобед. Знае, че Реймънд иска да бъде с мен. Защо? Капан ли е това?“
Следобеда тя си отиде в шатрата и се преоблече в ленена рокля, която й държеше хладно, а тази мисъл не я напускаше. От миналата вечер чувството й към Реймънд беше прераснало в силна покровителствена нежност. Значи това била любовта — страданието, заради другия, желанието, на всяка цена да отклониш болката от любимия… Да, тя обича Реймънд Бойнтън. Те са като Свети Георги и ламята, само че в разменени роли. Тя е избавителят, a Реймънд — окованата жертва.