— Но първо трябва да извърша това сам.
— Какво е то?
Момчешкото лице внезапно придоби строго изражение. Реймънд Бойнтън произнесе:
— Трябва да изпробвам смелостта си. Сега или никога.
Сетне той рязко се извърна и закрачи.
Сара се облегна на скалата И загледа след отдалечаващата се фигура. Нещо в думите му бе пробудило у нея неясна тревога. Беше й се сторил толкова напрегнат, така ужасно сериозен и съсредоточен. За миг й се поиска да беше отишла е него…
Ала тя строго се укори за това. Реймънд беше пожелал да остане сам, да изпита току-що откритата си смелост. Това бе негово право.
Но е цялото си сърце тя се молеше тази смелост да не го напусне…
Слънцето залязваше, когато Сара отново съзря лагера. Докато наближаваше, можеше да различи в здрача зловещата фигура на мисис Бойнтън, все още седнала пред входа на пещерата. При вида на тази отблъскваща, неподвижна фигура Сара леко потръпна.
Забърза по пътеката под канарата и влезе в осветената голяма шатра.
Лейди Уестхолм седеше и плетеше морскосиня блуза — около врата й беше навито вълнено гранче. Мис Пиърс бродираше покривчица за маса с анемично бледосинкави незабравки, като същевременно слушаше лекция, как трябва да се преустрои бракоразводното съдопроизводство.
Влизаха и излизаха прислужници, заети с приготовления за вечерята. Бойнтънови седяха на шезлонги в дъното на шатрата и четяха. Появи се Махмуд, изпъчил с достойнство дебелото си тяло и ги заукорява с жаловит тон. Много хубава разходка бил уредил за след чая, но в лагера нямало никой… Сега програмата съвсем се объркала… Много поучително посещение на градеж от времето на навутейците.
Сара побърза да го успокои, че всички те са прекарали чудесно времето.
Тя продължи към шатрата си, за да се измие за вечеря. На връщане спря до тази на д-р Жерар, и тихо го извика по име.
Нямаше отговор. Тя повдигна платнището и надникна вътре. Лекарят лежеше неподвижно на леглото си. Сара безшумно отстъпи назад — надяваше се да е заспал.
Приближи се един слуга и посочи към голямата шатра. Очевидно вечерята беше готова. Тя пак заслиза бавно. Всички останали се бяха събрали около масата с изключение на д-р Жерар и мисис Бойнтън. Изпратиха един прислужник да съобщи на старата дама, че вечерята е готова. После вън внезапно настъпи суматоха. В шатрата се втурнаха двама изплашени слуги и възбудено заговориха на драгомана на арабски.
Махмуд объркано се огледа наоколо и излезе навън. Сара отиде при него, водена от внезапен порив.
— Какво е станало? — попита тя.
Махмуд отвърна:
— Старата дама. Абдул казва, че зле — не можела да се движи.
— Ще дойда с вас да видя.
Сара ускори крачките си. Следвайки Махмуд, тя се заизкачва по канарата, докато стигна до седналата на стола фигура, докосна пълните ръце, напипа пулса, наведе се над нея…
Когато се изправи, лицето й беше пребледняло.
По същия път се върна назад до шатрата. На входа спря за миг, загледана към групата в дъното на масата. Когато заговори, гласът й се стори рязък и неестествен.
— Много съжалявам — наложи се да се обърне към Ленъкс, главата на семейството. — Майка ви е мъртва, мистър Бойнтън.
И удивително, сякаш някъде отдалеч, се вгледа в лицата на петима, за които това съобщение означаваше свобода…
ЧАСТ ВТОРА
ГЛАВА ПЪРВА
Полковник Карбъри се усмихна на госта си, който седеше срещу него на масата, и вдигна чаша:
— И така, да пием за престъплението?
Очите на Еркюл Поаро светнаха в знак на съгласие с подходящия тост.
Бе пристигнал в Аман с препоръчително писмо до полковник Карбъри от полковник Рейс.
Карбъри беше любопитен да види тази световноизвестна личност, към чиито способности неговият стар приятел и помощник от Йнтелиджънс сървис бе изразил такова безгранично уважение.
„Най-изисканото психологическо умозаключение, което някога ще срещнеш!“ — беше писал Рейс за разкриването на убийството в Шейтана.
— Трябва да ви покажем всичко възможно от околността — каза Карбъри, като засукваше малко раздърпаните си прошарени мустаци.
Той беше небрежен, набит мъж, среден на ръст, с почти плешива глава и блуждаещи, меки сини очи. Никак не приличаше на военен. Дори не изглеждаше и особено бдителен. Ни най-малко не отговаряше на представата за човек на дисциплината. И все пак той имаше власт.
— Например Джераш — каза той. — Интересуват ли ви подобни неща?
— Всичко ме интересува!
— Правилно — каза Карбъри. — Това е единственият начин да се реагира на живота. — Той замълча. — Кажете ми, не чувствате ли понякога, че специалното ви занимание сякаш ви преследва?