Размислите на Сара се прехвърлиха от миналото към настоящето.
„Чудя се — мислеше си тя. — Дали д-р Жерар ще ми позволи да разговарям с него на професионални теми. Такава чудесна работа е извършил. Само да може да погледне на мен сериозно… Навярно… ако дойде в Петра…“
И тогава мислите й пак се върнаха на странния, невъзпитан, млад американец.
Не се и съмняваше, че именно присъствието на семейството му го бе накарало да реагира по такъв особен начин, но независимо от това изпитваше към него леко презрение. Да се намираш до такава степен под властта на близките си — това наистина беше абсурдно — особено за един мъж!
И все пак!
Обхвана я странно чувство. Нима във всичко това няма нещо чудато!
Внезапно тя произнесе на глас:
— Момчето трябва да бъде спасено! Аз ще се заема с това!
ГЛАВА ТРЕТА
Когато Сара напусна салона, д-р Жерар още няколко минути остана на мястото си. След това се отправи към масата, взе последния брой на „Le Matin“ и бавно отиде с него до един стол на няколко крачки от Бойнтънови. Любопитството му бе подразнено.
Отначало интересът, който проявяваше младата англичанка към това семейство, го забавляваше и проницателната му диагноза беше, че е предизвикан от симпатия към един негов определен член. Но сега нещо необичайно в групата пробуди по-дълбокия му, безпристрастен интерес на учен. Долавяше, че тук има нещо от определен психологически характер.
Под прикритието на вестника си той ги разгледа много дискретно. Най-напред момчето, което несъмнено интересуваше привлекателната англичанка. Да, мислеше си Жерар, определено типът, който може да я привлече като темперамент. У Сара Кинг имаше сила — тя притежаваше добре уравновесена нервна система, хладен разсъдък й решителност. Д-р Жерар прецени, че младежът е чувствителен, възприемчив, стеснителен и прекомерно податлив на внушение. Лекарският му усет отбеляза очевидния факт, че в момента момчето се намира в състояние на значително нервно напрежение. Д-р Жерар недоумяваше каква може да бъде причината. Защо един младеж в очевидно добро здраве, дошъл в чужбина явно с цел да се забавлява, да се намира пред неизбежно нервно разстройство?
Лекарят насочи вниманието си към другите членове на групата. Момичето с кестенявата коса явно бе сестра на Реймънд. Двамата бяха от един и същ тип — с дребна кост, добре сложени, аристократични на вид. Имаха едни и същи нежни, добре оформени ръце, същата чиста линия на челюстта и еднакво положение на главата върху дълъг, деликатен врат. А и момичето беше неспокойно… Правеше леки, неволни нервни движения, под очите му, които трескаво блестяха, имаше сенки. Говореше твърде бързо и малко задъхано. То бдеше зорко, стоеше нащрек, неспособно да се отпусне.
„И то се бои — реши д-р Жерар. — Да, то се бои.“ Той дочуваше фрагменти от разговора — съвсем обикновен, нормален разговор.
— Бихме могли да отидем до Соломоновите конюшни. Няма ли това да бъде прекалено много за мама? Стената на плача сутринта? Храма, разбира се, наричат го Омаровата джамия. Защо ли? Естествено, защото е бил превърнат в мюсюлманска джамия, Ленъкс.
Обичаен, банален туристически разговор. И все пак д-р Жерар някак си имаше странното убеждение, че всички тези дочути откъслечни диалози са удивително нереални. Те бяха маска — прикритие на нещо, което кипеше и бушуваше някъде в недрата — нещо прекалено дълбоко и безформено, за да се поддава на описание… И той отново отправи таен поглед иззад прикритието на вестника.
Ленъкс? Той беше по-големият брат. Можеше да се долови същата фамилна прилика, но с известно различие. Ленъкс не беше така напрегнат. Жерар реши, че не е с толкова нервен темперамент. Но и той изглеждаше някак странно. За разлика от другите двама у него нямаше симптоми на мускулно напрежение. Той седеше отпуснат, безволев. Озадачен, търсейки сред спомените си пациенти, които беше виждал да седят така в болничните стаи, Жерар си мислеше:
„Той е изтощен, да, изтощен от страдания. Този израз в очите — изразът, който се среща у ранено куче или болен кон — нямо животинско търпение… Странно е, че… Физически сякаш нищо му няма. И все пак без съмнение напоследък е преминал през много страдания — душевни страдания — но вече не се терзае, понася безмълвно, струва ми се, чака удара… Какъв удар? Не си ли въобразявам всичко това? Не, този човек очаква нещо, да дойде краят. Така болните от рак пациенти лежат и чакат, благодарни за едно успокояващо лекарство, което малко притъпява болката им.“