— Та, естествено; смятам, че в това няма нищо особено — само гдето наистина ми се стори малко странно, че Карол Бойнтън може да захвърли спринцовката на мис Кинг. Искам да кажа — не беше в реда на нещата, ако можете да ме разберете. Въпреки че, естествено, все трябва да има някакво правдоподобно обяснение.
Тя замълча и с очакване загледа Поаро. Лицето му беше сериозно.
— Благодаря ви, мадмоазел. Това, което ми разказахте, може само по себе си да не е важно, но чуйте какво ще ви кажа! То приключи моето разследване! Сега всичко ми стана ясно и дойде на мястото си.
— Ама наистина ли? — мис Пиърс се изчерви. Изглеждаше доволна като дете.
Поаро я придружи до хотела. Когато се върна в своята стая, той прибави към бележките си един ред:
Точка 10. „Аз никога нищо не забравям. Помнете това. Нищо не съм забравила…“
— Но да — каза той. — Сега всичко е ясно!
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
— Моите приготовления завършиха — обяви Еркюл Поаро.
С лека въздишка той отстъпи няколко крачки и огледа една от свободните хотелски стаи, чиято обстановка беше променил.
Полковник Карбъри, небрежно подпрян на изместеното до стената легло, се усмихна и дръпна от лулата си.
— Чуден човек сте вие, Поаро, не съм ли прав? — каза той. — Обичате да правите театър.
— Може би… е вярно — съгласи се малкият детектив. — Но наистина не само за да задоволя собствения си вкус. Ако ще разиграваме комедия, трябва първо да подредим сцената.
— Това комедия ли е?
— Дори и трагедия да е, при нея също е необходим подходящ декор.
Полковник Карбъри го изгледа с любопитство.
— Добре де — каза той, — ваша работа. Не знам накъде биете. Обаче схващам, че сте написали нещичко.
— Ще имам честта да ви представя това, за което ме помолихте — истината!
— Мислите ли, че ще можем да поискаме присъда?
— Това, приятелю мой, не съм ви обещавал.
— Вярно. Може и да съм доволен, че не сте. Зависи.
— Моите аргументи са предимно психологически — заяви Поаро.
Полковник Карбъри въздъхна.
— Е от това се страхувах.
— Но те ще ви убедят — увери го Поаро. — Да, да, ще ви убедят. Винаги съм мислел, че истината е чудновата и красива.
— Понякога е отвратително неприятна — възрази полковник. Карбъри.
— Не, не — Поаро говореше сериозно. — Вие имате предвид личната гледна точка. Но вместо нея вземете абстрактния, безпристрастен възглед. Тогава абсолютната логика на събитията изглежда системна и очарователна.
— Ще се помъча да я гледам по този начин — съгласи се полковникът.
Поаро погледна големия си часовник — една чудата, старомодна вещ.
— От дядо ми е.
— Така си и мислех.
— Време е да открием заседанието — обяви Поаро. — Вие, господин полковник, като длъжностно лице ще седнете тук зад масата.
— А, добре — изсумтя Карбъри. — Само да не искате да си облека и униформата?
— Не, не. Но ако позволите — и той оправи връзката му.
Полковник Карбъри се ухили, седна на посочения му стол и само след минутка несъзнателно дръпна обратно връзката под лявото си ухо.
— Тук — продължи Поаро, като поразмести столовете — разполагаме семейство Бойнтън. А там ще сложим трите външни лица, който определено са заинтересовани от случая. Д-р Жерар, върху чиито показания се основава обвинението, мис Сара Кинг, която е двойно заинтересована и лично, и като лекар, направил оглед на тялото. Също и мистър Джефърсън Коуп, който е бил в най-близки отношения с Бойнтънови и затова несъмнено може да бъде посочен като заинтересована страна.
Той прекъсна обясненията си.
— Аха, ето, че идват.
Отвори вратата, за да влезе групата. Първи бяха Ленъкс Бойнтън и съпругата му. Следваха ги Реймънд и Карол. Джиневра пристъпваше сама, а на устните й блуждаеше лека усмивка. Накрая вървяха д-р Жерар и Сара Кинг. Мистър Джефърсън Коуп влезе с няколко минути закъснение и се извини.
След като и той зае мястото си, Поаро пристъпи напред.
— Дами и господа — обяви той, — това събиране е абсолютно неофициално. То е предизвикано от моето случайно пребиваване в Аман. Полковник Карбъри ми оказа честта да се консултира с мен…
Прекъснаха го. Репликата беше отправена от най-малко вероятното място. Ленъкс Бойнтън се обади заядливо: