Ленъкс Бойнтън стана и като послушно куче вдигна кълбото вълнена прежда, което бе изпуснала старата.
— Заповядай, мамо.
— Благодаря.
Какво плетеше тази величествена безстрастна старица? Нещо дебело и грубо. Жерар си помисли: „Ръкавици за питомците на изправителен дом!“ И се усмихна на собственото си чудновато хрумване.
Насочи вниманието си към най-младия член на групата — девойката със златисто-червената коса. Вероятно беше на деветнадесет години. Кожата й притежаваше онази изящна бистрота, която често се среща у червенокосите. Макар и много слабо, лицето й беше красиво. Девойката седеше и се усмихваше на себе си — някъде в пространството. В тази усмивка имаше нещо малко необичайно. Тя беше толкова отдалечена от хотел „Соломон“, от Ерусалим… Напомняше на д-р Жерар за нещо… Изведнъж една мисъл го порази като светкавица. Това беше странната, неземна усмивка, изписана на устните на девите от Акропола в Атина — далечна и прелестна, и малко нечовешка… Магията на тази усмивка, изтънчената й неподвижност сви сърцето му.
А след това, потресен, забеляза ръцете й. Масата ги скриваше от групата около нея, но от мястото си той имаше възможност да ги вижда ясно. Подслонени в скута й, те дърпаха, дърпаха — късаха на малки парцалчета една фина носна кърпичка.
Това страхотно го порази. Отчуждената, отдалечена усмивка, неподвижното тяло — и безспирно движещите се, разрушителни ръце…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Чу се бавна, астматична, свиреща кашлица — после заговори огромната плетяща жена:
— Джиневра, ти си уморена. По-добре е да си лягаш.
Момичето трепна, пръстите му прекратиха механичното си движение.
— Не съм уморена, мамо.
Жерар с удоволствие отбеляза музикалния тембър на гласа му. Той притежаваше мелодичния, напевен оттенък, който придава обаяние и на най-баналните фрази.
— Не, уморена си. Аз никога не се лъжа. Мисля, че утре няма да бъдеш в състояние да разглеждаш града.
— Ще бъда. Съвсем съм добре.
С плътен, дрезгав, почти стържещ глас майка й каза:
— Не, не си добре. На път си да се разболееш.
— Не е вярно! Не е вярно!
Момчето силно се разтрепери. Един мек, спокоен глас произнесе:
— Ще се кача с теб, Джини.
Спокойната млада жена с големи, замислени сиви очи и изящно свита на кок тъмна коса се изправи на крака.
Старата мисис Бойнтън каза:
— Не. Остави я да се качи сама.
Момичето извика:
— Искам да дойде Надин.
— Щом като иска, ще отида — младата жена понечи да тръгне.
Старата възрази:
— Детето предпочита да отиде само — нали, Джини? Последва пауза — минутна пауза — след това Джиневра Бойнтън с внезапно монотонен и глух глас произнесе:
— Да, предпочитам да отида сама. Благодаря ти, Надин.
И тръгна — висока, ъгловата фигура, която се движеше с изненадваща грация.
Д-р Жерар свали вестника и задоволи любопитството си с подробно изследване на старата мисис Бойнтън. Погледът й следваше момичето, а своеобразна усмивка изкривяваше тлъстото й лице. Гримасата й представляваше много бледа карикатура на прелестната, неземна усмивка, така неотдавна преобразявала лицето на девойката.
След това старата отмести погледа си върху Надин. Младата жена тъкмо отново беше заела мястото си. Повдигна очи и срещна погледа на свекърва си. Лицето и беше абсолютно невъзмутимо. Старата я наблюдаваше злобно.
„Каква абсурдна деспотична старица!“ — помисли си д-р Жерар.
А после, внезапно, погледът на старата се втренчи право в него и той рязко пое дъх. Очичките й бяха малки, черни, но излъчваха нещо — власт, несъмнена сила, вълна от пагубна злонамереност. Д-р Жерар имаше представа какво е силата на личността. Той осъзна, че няма пред себе си един разглезен тираничен инвалид, който задоволява дребните си прищевки. Тази старица въплъщаваше безспорна сила. В злобата на свирепия й поглед той долови нещо подобно на впечатлението, създавано от кобра. Мисис Бойнтън можеше да е стара, недъгава, разрушена от болест, но не и безсилна. Тя бе жена, която познава значението на властта, която през целия си живот беше упражнявала власт и нито веднъж не се бе усъмнила в силата си. Някога д-р Жерар беше видял една звероукротителка, която представяше изключително опасен и драматичен номер с тигри. Страхотните зверове се довличаха до местата си и започваха да изпълняват унизителните си, обидни номера. Очите им и приглушеното ръмжене издаваха омраза, непримирима, фанатична омраза, но те се подчиняваха, пълзяха. Онази беше тъмнокоса млада жена с надменна красота, но погледът й бе същият.