— Е, Ленъкс, какво ще кажеш, защо не отидете вие с Надин? Изглежда, че на нея й се иска.
Той се сепна и вдигна очи:
— Аз… аз… не, мисля, че по-добре би било всички да останем заедно.
Мистър Коуп топло произнесе:
— Та вие наистина сте сплотено семейство.
Но нещо в тона му прозвуча малко кухо и пресилено.
— Ние не общуваме с други — каза мисис Бойнтън и започна да навива кълбото си вълнена прежда. — Впрочем, Реймънд, коя беше онази млада жена, дето те заговори преди малко?
Реймънд нервно трепна. Той се изчерви, после пребледня.
— Аз… аз не знам името й. Тя… тя беше във влака по-миналата нощ.
Мисис Бойнтън бавно и с мъка се заопитва да се надигне от стола.
— Мисля, че няма да си имаме много работа с нея — каза тя.
Надин стана и подпомогна старата да се освободи от стола си. Стори това с професионална сръчност, която привлече вниманието на Жерар.
— Време за лягане — оповести мисис Бойнтън. — Лека нощ, мистър Коуп.
— Лека нощ, мисис Бойнтън. Лека нощ, мисис Ленъкс.
Малката им процесия потегли. Не личеше на някого от по-младите членове да му минава през главата да остане.
Мистър Коуп стоеше загледан след тях. Изразът на лицето му беше особен.
От опит д-р Жерар знаеше, че американците са дружелюбни. Те не притежават стеснението и подозрителността на пътуващия британец. За човек с такта на д-р Жерар едва ли представляваше трудност да се запознае с мистър Коуп. Американецът беше самотен и както повечето от съотечествениците си, склонен да завързва приятелства. Визитните картички на д-р Жерар отново излязоха на преден план.
Името, както можеше да се предположи, впечатли мистър Коуп.
— Ама, наистина, д-р Жерар, не бяхте ли вие съвсем неотдавна в Щатите?
— Миналата есен. Изнасях лекции в Харвард.
— Разбира се. Д-р Жерар, името ви е едно от най-изтъкнатите в професията ви. Вие сте едва ли не водещ във вашата област сред парижките специалисти.
— Уважаеми господине, прекалено сте любезен! Протестирам.
— Не, не, голяма привилегия е за мен да се запозная с вас по този начин. Всъщност точно сега в Ерусалим са се събрали няколко много видни личности. Вие, а също и лорд Уелдън, и сър Гейбриъл Стайнбаум, финансистът. Освен това ветеранът на английската археология, сър Мандърз Стоун. А и лейди Уестхолм, която е много известна в британската политика. Пък и прочутият белгийски детектив, Еркюл Поаро.
— Дребничкият Еркюл Поаро? Той тук ли е?
— Прочетох в местния вестник името му сред новопристигналите. Струва ми се, че целият свят без изключение се е събрал в хотел „Соломон“. Пък и хотелът е извънредно добър. При това обзаведен с много вкус.
Мистър Джефърсън Коуп очевидно се чувстваше добре. Д-р Жерар беше човек, който, когато поискаше, можеше да очарова околните. Не след дълго двамата мъже се оттеглиха към бара.
След две-три чаши уиски със сода Жерар попита:
— Я ми кажете, тези, с които говорихте, типично американско семейство ли са?
Джефърсън Коуп замислено отпи от чашата си. После каза:
— Е, не, не бих казал, че са съвсем типично.
— Така ли? Мислех, че са много привързани помежду си.
Мистър Коуп бавно произнесе:
— Искате да кажете, че всички те сякаш кръжат около старата дама? Това действително е така. Знаете ли, тя е много забележителна старица.
— Наистина ли?
Мистър Коуп не се нуждаеше от много насърчение. Леката подкана му беше достатъчна.
— Не бих премълчал пред вас, д-р Жерар, че напоследък това семейство не ми излиза от ума. Много съм мислил за тях. Ако мога да се изразя така, разговорът с вас би ме разтоварил. Тоест, ако не ви отегчи.
Д-р Жерар възрази, че това не би го отегчило. Мистър Джефърсън Коуп продължи бавно, а гладко избръснатото му лице беше намръщено от смущение.
— Ще ви кажа направо, че съм мъничко разтревожен. Разбирате ли, мисис Бойнтън е моя стара приятелка. Искам да кажа, не старата мисис Бойнтън, а младата, мисис Ленъкс Бойнтън.
— Ах да, онази извънредно очарователна, тъмнокоса млада дама.
— Точно така. Това е Надин. Надин Бойнтън, д-р Жерар, има възхитителен характер. Познавам я още като момиче. Тогава работеше в болница, караше стажа си за медицинска сестра. После отиде да гостува у Бойнтънови и се омъжи за Ленъкс.
— Така ли?
Мистър Джефърсън Коуп отпи от коктейла си и продължи:
— Бих желал, д-р Жерар, да ви разкажа съвсем малка част от семейната история на Бойнтънови.
— Да? Би било изключително интересно за мен.
— Виждате ли, покойният Елмър Бойнтън, а той беше доста известен човек и много очарователна личност, имаше два брака. Първата му жена починала, когато Карол и Реймънд били съвсем мънички. Казвали са ми, че когато се оженил за втората мисис Бойнтън, тя била красива жена, макар и не в първа младост. Като я гледа човек, не може да си представи, че някога е била красива, но знам от много авторитетен източник. Във всеки случай мъжът й имаше твърде високо мнение за нея и я слушаше едва ли не във всичко. Преди да почине, в продължение на няколко години боледуваше и на практика тя командваше положението. Много способна жена е, има чудесна глава за деловите въпроси. Пък е и много добросъвестна. След смъртта на Елмър напълно се посвети на тези деца. А има и едно нейно, Джиневра — хубаво червенокосо момиче, само че малко изнежено. Та, както ви казах, мисис Бойнтън изцяло се посвети на семейството си. Просто напълно се изолира от външния свят. Не знам какво е вашето мнение, д-р Жерар, но аз смятам, че това не винаги е много разумно.