— Съгласен съм с вас. Изключително вредно е за интелекта на подрастващите.
— Да, бих казал, че почти точно го изразихте. Мисис Бойнтън закриляше тези деца от външния свят и никога не ги е оставяла да завързват връзки с други хора. В резултат са израснали — е, да кажем, малко нервнички. Неспокойни са, разбирате ли. Не умеят да се сприятеляват с непознати. Лошо е това.
— Много е лошо.
— Не се съмнявам, че мисис Бойнтън е имала добри намерения. От нейна страна това е просто израз на прекалена привързаност.
— Всички заедно ли живеят? — попита лекарят.
— Да.
— Никой от синовете ли не работи?
— Та как? Елмър Бойнтън беше богат човек. Всичките си пари остави на мисис Бойнтън, докато е жива, но беше ясно, че са изобщо за поддръжка на семейството.
— Значи те са финансово зависими от нея?
— Точно така. А тя ги поощрява да живеят в къщата, вместо да ходят да си търсят работа. Е, може би това си е в реда на нещата, имат много пари и няма нужда да работят, но във всеки случай мисля, че на мъжете работата действа ободряващо. После и нещо друго — никой от тях няма каквото и да било хоби. Не играят голф. Не членуват в никакъв местен клуб. Не ходят на танци или други младежки забавления. Живеят в къща, прилична на голяма казарма, там на юг, на километри отдалечена от каквото и да е населено място. Казвам ви, д-р Жерар, съвсем не в реда на нещата, ми се вижда това.
— Съгласен съм с вас — потвърди д-р Жерар.
— Никой от тях няма ни най-малко обществено чувство. Общественият дух — точно това им липсва! Може да са много привързани един към друг, но всички те са затворени в себе си.
— Никога ли не е възниквал въпросът да се отдели някой от тях?
— Поне аз не съм чувал подобно нещо. Ей-така, седят си в къщи.
— За това тях ли вините, или мисис Бойнтън?
Джефърсън Коуп неловко се размърда.
— Е, в известен смисъл чувствам, че тя е повече или по-малко отговорна. Що се отнася до нея, лошо ги е възпитала. И все пак, когато един млад човек навърши пълнолетие, от него зависи сам да отхвърли хомота. Никое момче не бива да остава вързано за полите на майка си. Трябва да предпочете да бъде независимо.
Д-р Жерар замислено каза:
— Това не винаги би могло да се осъществи.
— Защо?
— Има методи, мистър Коуп, да се спре растежът на едно дръвче.
Коуп го зяпна:
— Те са съвсем здрави, д-р Жерар.
— Разумът не по-малко от тялото може да бъде осакатен и деформиран.
— Но те са будни деца.
— Не, д-р Жерар, от мен запомнете това — човек сам държи в ръцете си своята съдба. Този, който уважава себе си, сам се бори и някак си урежда живота. Не само да седи и да си клати краката. Никоя жена не би трябвало да уважава такъв човек.
Жерар спря върху него любопитен поглед. После каза:
— Мисля, че по-специално имате предвид мистър Ленъкс Бойнтън?
— Ами да, тъкмо за Ленъкс си мислех. Реймънд още си е момче. Но Ленъкс е почти на трийсет. Време е да покаже, че е нещо.
— Такъв живот вероятно е труден за жена му?
— Разбира се, че е труден за нея! Надин е чудесно момиче. Не мога да опиша колко й се възхищавам. Никога нито думичка не е отронила да се оплаче. Но тя не е щастлива, д-р Жерар. По-нещастна от това не би могла и да бъде.
Жерар кимна:
— Да, сигурно е така.
— Не знам вие какво мислите по този въпрос, д-р Жерар, но според мен има граница за това, с което трябва да се примирява една жена! Ако бях на мястото на Надин, щях направо да поставя въпроса ребром на младия Ленъкс. Или да се заеме да докаже, че е нещо, или…
— Или смятате, че тя би трябвало да го напусне?
— Тя си има собствен живот, който следва да изживее, д-р Жерар. Ако Ленъкс не може да я оцени според това, което заслужава е, има други мъже, които могат.
— Например… например вие?