— Това беше само проява на кавалерско чувство, човече! Нима би желал да се държа невъзпитано пред твоето момиче? Така можеш да разбереш колко много държа на тебе още от самото начало! Но, извинявай, единствено приятелят на една жена може да я съди. Както трябва и ти да постъпиш в този случай.
— Ясно е, че трябва да го направя — натъртено повтори Фафърд с убеждение. — Бих бил идиот да се захвана с гилдията. Но, разбира се, ако ме хванат, те ще ме убият така или иначе за това, че съм на свободна практика. От друга страна, да нападнеш гилдията безразсъдно, да убиеш крадец на гилдията ненужно, само да си помислиш да се държиш, както ме карат да сторя това е абсолютна лудост!
— Това не само би означавало да си пиян, тъпоумен идиот, не, това значи, че избираш без никакво съмнение да гниеш на три дни път от онзи император на всички болести, Смъртта. На злонамерените атаки и удари, насочени срещу самата й организация, гилдията отвръща с десеторно по-голямо ожесточение, отколкото при обикновени нарушения на правилата. Всички планирани обири и други кражби ще бъдат отложени и цялата мощ на гилдията и нейните съюзници ще бъдат мобилизирани единствено срещу тебе. Дори ми се струва, че имаш по-големи шансове да превземеш сам двореца на Краля на кралете, отколкото да се опълчиш срещу по-незначителните членове на гилдията. Като се имат предвид размерите ти, силата ти и съобразителността ти, може да си равен на цял отряд, но едва ли си армия. Така че не отстъпвай нито крачка пред Влана специално по този въпрос.
— Съгласен! — каза Фафърд с висок глас, разтърсвайки жилавата десница на Мишелов в смазващо ръкостискане.
— Сега, мисля, би следвало вече да се върнем при момичетата — предложи Мишелов.
— След още едно питие, за да оправим сметката. Момче!
— Става — и Мишелов бръкна за кесията си, но Фафърд възмутено възрази. Накрая хвърлиха жребий, който Фафърд спечели, и с голямо задоволство отброи няколко сребърни смердука на мръсния тезгях, по който имаше кръгли следи от дъната на безброй халби, като че ли навремето бе служил за работна маса на някакъв геометър. Двамата с труд се изправиха на крака и Мишелов ритна дупката на плъха за последен път, просто така, за късмет.
При този жест мислите на Фафърд направиха завой назад и той каза:
— Дори ако онази твар не може да пише или говори, независимо дали ще го прави с лапи, или с уста, все пак е възможно да ни е проследила от разстояние, да е запомнила мястото, където живееш, и да се е върнала в Дома на крадците, за да доведе господарите си при нас като хрътка!
— Ето сега в тебе заговори проницателният здрав разум — каза Мишелов. — Хей, момче, едно ведро бира за вкъщи. Веднага! — И забелязал неразбиране в погледа на Фафърд, той обясни: — Ще го разлея покрай „Змиорката“, както и из коридора, за да не надушат следите ни. Да, а също ще плисна и високо по стените.
Фафърд кимна мъдро:
— Значи правилно помислих, че трябва да пия, докато не подмина точката на задръстване в главата си.
Влана и Ивриан, потънали в оживен разговор, трепнаха при оглушителния тропот нагоре по стъпалата. Дори препускащи хипопотами трудно биха вдигнали повече шум. Скърцането и стенанията бяха застрашителни и даже се чу пукотът на две счупени стъпала, но трополящите стъпки приближаваха неотклонно. Вратата рязко се отвори и двамата им любими се втурнаха през подалата се гъба на нощния смог, прецизно отсечена от стеблото си след затръшване на вратата.
— Както ви обещах, върнахме се само след миг — извика Мишелов на Ивриан.
Фафърд тежко се упъти напред, без да обръща внимание на скърцащия под, за да извика на свой ред:
— Скъпо мое сърце, така ужасно ми липсваше — при които думи хвана Влана, независимо от протестите и съпротивата й, притисна я и я целуна звучно, преди да я отпусне отново на дивана.
Малко странно, но Ивриан беше онази, която изглеждаше сърдита на Фафърд, а не Влана, която се усмихваше с обич, макар и малко замяна.
— Фафърд! — обърна се тя смело, опряла малки юмручета на тесния си ханш, с високо вдигната брадичка и блясък в тъмните очи. — Обичаната ми Влана ми разказа за неописуемо възмутителните неща, които гилдията на крадците е причинила на нея и на скъпите й приятели. Извинете ме за откровения начин, по който говоря на човек, с когото едва съм се запознала, но мисля, че съвсем не е проява на мъжественост от ваша страна да й отказвате справедливото отмъщение, което тя желае и напълно заслужава. Това, Мишко, се отнася и до тебе — ти, който се похвали пред Влана за онова, което би направил, ако бе знаел, и също ти, който в подобен случай не изпита скрупули да убиеш собствения ми баща — или онзи, който твърдеше, че ми е баща — за подобни жестокости!