Ясно беше на Фафърд, че докато той и Сивия Мишелов, без да бързат, се запиваха в „Змиорката“, Влана бе разказала на Ивриан една без съмнение подсилена версия за неприязънта й към гилдията и безскрупулно се бе възползвала от малко книжното й романтично съчувствие, както и от възвишените й разбирания за рицарска чест. Също така му беше ясно, че Ивриан е повече от леко пийнала. На ниската масичка до тях можеше да се види изпразнената на три четвърти бутилка с виолетово вино от далечния Кираей.
Въпреки това на него не му хрумна нищо друго, освен безпомощно да разпери големите си ръце и да наклони глава повече, отколкото ниският таван го правеше необходимо, особено под гневния поглед на Ивриан, чието въздействие се подсилваше и от погледа на Влана. В крайна сметка ТЕ бяха правите. ТОЙ беше обещал.
При създалата се ситуация Мишелов се оказа човекът, който се опита пръв да оправи нещата.
— Е, хайде, миличка — извика той развеселено, докато танцуваше из стаята, запушвайки с копринени парцали нови пукнатини срещу сгъстяващия се нощен смог и разпалвайки огъня в печката, — както и ти, великолепна лейди Влана. Та нали през изминалия месец Фафърд успя да нарани Гилдията на крадците там, където най-много боли — по кесиите, провиснали между краката им. Неговите удари по плячката, награбена от крадците, са като жестоки ритници в слабините им. Повярвайте, това боли повече, отколкото да им откраднеш живота с бързи, почти безболезнени удари на меча. А тази вечер и аз му помогнах в неговата достойна за уважение цел… и охотно ще го направя пак. Хайде, да пием всички — ръцете му ловко отпушиха със звук новото шише и той се стрелна, за да допълни чаши и бокали.
— Но това е отмъщение на търговец! — сряза го презрително Ивриан, която по-скоро изглеждаше раздразнена, отколкото умиротворена. — Знам, че в сърцата си и двамата сте истински нежни рицари, въпреки че се опитвате да се измъкнете! Вие трябва поне да донесете на Влана главата на Кровас!
— И какво ще направи тя с нея? Какво друго ще постигнем, освен да изцапаме килимите? — умолително запита Мишелов.
Междувременно Фафърд, събрал накрая мислите си, коленичи и бавно каза:
— Многоуважавана лейди Ивриан, истина е, че аз тържествено обещах на обичната си Влана да й помогна в нейното отмъщение, но това беше, когато все още се намирах в Северната провинция, където кръвното отмъщение е нещо нормално, нещо санкционирано от обичаите и прието от всички кланове, племена и братства на дивите северняци. В моята наивност аз мислех за отмъщението на Влана като за нещо от този вид. Но тук, в центъра на цивилизацията, откривам, че всичко е по-различно и че правила и обичаи са обърнато с главата надолу. И все пак в Ланхмар или на север човек трябва да съблюдава правилата и обичаите, за да оцелее. Тук парите са всевластен идол, поставен най-високо, и няма значение дали човек се поти, краде, потиска другите, или плете заговори, за да ги получи. Тук отмъщението е извън всички правила и се наказва по-строго от проявите на насилие от страна на луди. Помислете, лейди Ивриан, че ако аз и Мишелов донесем на Влана главата на Кровас, тя и аз ще трябва да избягаме от Ланхмар начаса̀, защото всички ще се опълчат срещу нас; вие на свой ред без никакво съмнение ще загубите тази приказна страна, която Мишелов е създал от любов към вас, и ще трябва да постъпите като нас, за да бъдете с него просяци, преследвани през остатъка от живота си.
Речта му беше чудесно построена и представена, но… нямаше никакъв ефект. Още докато Фафърд говореше, Ивриан рязко взе новонапълнения си бокал и го пресуши. Сега тя стоеше изпъната като войник, бледото й лице беше пламнало и с унищожителен тон тя се обърна към коленичилия в краката й Фафърд:
— Ти правиш сметки! Ти ми говориш за неща — и тя махна с ръка към многоцветното великолепие около себе си, — които са просто някаква собственост, та макар и скъпа, когато става дума за заложена чест? Ти си дал на Влана своята дума. О, наистина ли вече няма рицарство? Но това се отнася и до тебе, Мишко, до тебе, който се закле, че ще прережеш нещастните гърла на тези двама непоносими крадци на гилдията.
— Не съм се клел — възрази Мишелов меко, отпивайки голяма глътка, — а просто казах, че бих го направил.
Фафърд можа само да свие рамене, сгърчвайки се вътрешно, докато отпиваше от лекарството в сребърната си халба. Защото Ивриан използваше същия обвинителен тон и сипеше същите несправедливи, но разкъсващи сърцето аргументи, които би използвала и Мор, майка му, или Мейра — неговата любима съпруга от Северния клан, изоставена от него, докато носеше в утробата си детето му.