Ивриан се поуспокои. Влана също, въпреки че каза:
— Независимо от всичко двамата сте пияни.
— И толкова по-добре! — увери я Мишелов с усмивка на лудост. — Пиенето може да забави малко меча в ръката или леко да притъпи ударите с него, но за сметка на това разгаря съобразителността, разпалва въображението, а точно това са качествата, от които имаме нужда тази нощ. И освен това — бързо допълни той, за да пресече съмненията си, които Ивриан се готвеше да произнесе, — пияните мъже са изключително предпазливи! Нали си виждала залитащи пияници да се стягат при среща с патрул, за да минат тихо и с уважение покрай него.
— Да — обади се Влана, — и да падат по лице в момента, когато се изравнят с войниците.
— Фу! — изсумтя Мишелов, отметна глава и тръгна към нея по някаква въображаема права линия. В същия миг се препъна, просна се напред, но съвсем неочаквано, без да докосва пода, направи невероятно предно салто и меко се приземи на пръсти, изправен директно пред момичетата, омекотявайки скока си така, че подът даже не се оплака.
— Видяхте ли? — каза той, неочаквано залитайки назад. Спъна се във възглавницата, на която лежаха положени плащът и мечът му, но с ловко извиване съумя да се задържи на крака и започна незабавно да се облича.
Използвайки прикритието на това представление, Фафърд незабелязано, но бързо допълни своята и на Мишелов халби, но Влана го забеляза и така го изгледа, че той остави обратно халбите и отпушеното шише с такава бързина, че халатът му се извъртя във въздуха, после отстъпи от масичката с напитките с жест на примирение и кимна на Влана с гримаса.
Мишелов метна торбата през рамо и отвори вратата. Като махна небрежно на момичетата, но, без да казва нито дума, Фафърд пристъпи навън. Нощният смог така се беше сгъстил, че той почти незабавно изчезна от погледа им. Мишелов помаха с четири пръста към Ивриан, тихо изрече „Сбогом, мъничето ми!“ и последва Фафърд.
— И нека ви споходи успехът — каза Влана от сърце.
— О, Мишко, пази се! — прошепна Ивриан.
Мишелов, чиято фигура се открояваше по-ясно на фона на Фафърд, тихо затвори вратата.
Автоматично прегърнали се една друга, момичетата зачакаха да чуят скърцането и пъшкането на стъпалата. Но то все не идваше. Нощният смог, нахлул в стаята, се разсея, а тишината оставаше ненарушена.
— Какво ли правят там? — прошепна Ивриан. — Обмислят маршрута?
С недоверчива гримаса Влана нетърпеливо разтърси глава, освободи се от ръката на Ивриан, пристъпи на пръсти до вратата, отвори я, леко се спусна няколко стъпала, които печално изскърцаха, след това се върна и отново затвори вратата.
— Няма ги — каза тя удивено с широко отворени очи леко разперила ръце с дланите нагоре.
— Страх ме е! — изохка Ивриан и бързо прекоси стаята, за да прегърне по-високото от нея момиче.
Влана я притисна в себе си, след това освободи едната си ръка и звучно сложи трите тежки резета на вратата.
Когато стигнаха алеята на Костите, Мишелов прибра обратно в торбата въжето с навързани на него възли, по което се бяха спуснали от куката за лампа.
— Какво ще кажеш да поспрем в „Сребърната змиорка“ — предложи той.
— Имаш предвид после само да им кажем, че сме били в Дома на крадците? — запита Фафърд без особено възмущение в гласа.
— О, не — възрази Мишелов. — Но не си допихме чашите за из път.
При думите „за из път“ той погледна сивите си ботуши от кожа на плъх, присви се и започна галоп на място, леко подскачайки по камъните на уличната настилка. Той дръпна въображаемите юзди с „Дий!“, ускори галопа си, а после ги опъна с навеждане назад и „Опаа!“, защото забеляза, че Фафърд с лукава усмивка изважда изпод халата си две пълни шишета.
— Скрих ги, както си стояха, когато оставях халбите. Влана може и да вижда много неща, но не всичко.
— Ти си един практичен и предвидлив приятел, като към добавка на някои умения, които имаш с меча — обади се Мишелов с възхищение. — Гордея се, че мога да те нарека мой другар.
Всеки отпуши шишето си и отпи дълга глътка. След това поведе на запад, като двамата съвсем леко залитаха. Те не стигнаха чак до Евтината улица, а завиха на север в една още по-тясна и по-смрадлива алея.
— Булевардът на Чумата — поясни Мишелов, Фафърд кимна.
Поглеждайки насам-натам и с труд запазвайки желаната посока, те бързо прекосиха широката празна улица на Занаятчиите и отново се озоваха на булеварда на Чумата. Колкото и да беше невероятно, но започна да просветва. Над главите им се виждаха звезди. Но от север не полъхваше никакъв вятър. Въздухът беше абсолютно неподвижен. В пиянската им концентрация върху задачата, която им предстоеше, и върху необходимостта да ходят те не погледнаха зад гърба си. Един високо летящ нощен ястреб би видял тъмната маса, която се събираше от всички краища на Ланхмар — от север, изток, юг, запад, откъм Вътрешното море, от Голямото солено блато, от овразите на нивите, откъм река Хлал — като бързо движещи се черни реки и струйки, надигайки се, набъбвайки, въртейки се, тъмната воняща същност на Ланхмар, издигаща се от неговите железа за жигосване, огньовете на открито и по кухните, от ковачниците, от купчините боклук или каменни въглища на въглищари, от пивоварни, от смрадливите дупки на запотени алхимици и магьосници, от крематориуми — всички тези и още много други пушеци се събираха целенасочено към Тъмната алея, по-конкретно към „Сребърната змиорка“ и може би още по-точно към паянтовата къща зад нея, останала необитаема освен най-горния й етаж. И колкото повече се приближаваше към целта си, толкова по-плътен ставаше този смог, защото откъсналите се струйки с мъка се отделяха от камъните и тухлените стени, по които полепваха като черна паяжина.