Мишелов облиза устни и каза:
— Сетих се! Фафърд, изправи се на десния си крак и сгъни левия в коляното колкото можеш по-високо. Задръж така! Не падай върху мене! Ето! Подпри се на рамото ми. Точно така. Сега сгъни в коляното още по-силно. Ще маскираме меча ти като моя, той и без това е по-дебел и ще изглежда точно като тояга за подпиране. А допълнително можеш да се подпираш на рамото ми с другата ръка — куцият води слепия, сцена достойна за сълзи, голям театър! Ама по-високо левия крак! Не, няма да стане така, ще трябва да го пристегна. Най-напред си свали меча.
След малко Мишелов обви Сивия жезъл с ножницата му точно както Скалпел и привърза левия глезен на Фафърд за бедрото му, стягайки го безмилостно, макар че притъпените от виното нервни окончания на Фафърд не регистрираха никаква болка. Подпрян на стоманената си тояга, докато Мишелов работеше, Фафърд отпиваше от виното, дълбоко замислен. Той се интересуваше от театъра, откакто бе тръгнал с Влана, а атмосферата в хана за артисти бе стимулирала този му интерес още повече, така че бе очарован от перспективата да изиграе роля в реалния живот. Но колкото и да беше брилянтен планът на Мишелов, струваше му се, че съдържа и някои недостатъци. Той се опита да ги формулира.
— Мишелов, нещо не ми харесва, че мечовете ни са така добре опаковани, защото не можем да ги извадим в критична ситуация.
— Но можем да ги използваме вместо тояги — контрира го Мишелов, пъшкайки, докато затягаше последния възел. — Освен това разполагаме с камите. Знаеш ли, по-добре е да извъртиш колана си така, че твоята да отиде зад гърба ти и халатът ти да я скрие по-добре. Ще направя същото и Котешкия нокът. Просяците не носят оръжие или то поне не се вижда, а ние трябва да обръщаме внимание на всеки детайл. Аз самият трябва да пийна още няколко глътки, за да постигна най-добра форма.
— А аз не съм уверен, че ми допада да подскачам на куц крак в това леговище на убийци. Повярвай ми, мога да го правя удивително бързо, така е, но не чак толкова бързо, колкото мога да тичам. Ти наистина ли мислиш, че това е разумен ход?
— Абе, нали можеш да срежеш въжето за миг и да се освободиш — изсъска Мишелов, който вече губеше търпение и започваше да се нервира. — Защо не искаш да направиш една малка жертва в името на изкуството?
— Ааа, добре! — каза Фафърд, допи шишето и го хвърли встрани. — Искам, разбира се.
— Прекалено жизнен изглеждаш — отбеляза Мишелов, оглеждайки го критично. Той мазна тук-там по лицето на Фафърд с бледосиво мазило и добави някои бръчки с по-тъмно. — А и си облечен съвсем спретнато — и той загреба с шепа мръсотия измежду уличните плочи и я разтри по халата на Фафърд, а после се опита да разкъса дрехата, но тъканта се съпротивляваше. Мишелов сви рамене примерно и пъхна олекналата си торба под колана.
— Ти да не си по-различен — каза Фафърд, наведе се с изправен десен крак, напълни шепа от калта, в която, ако се съдеше по вонята, имаше примесени изпражнения. След това се изправи с могъщо усилие и размаза съдържанието по плаща и сивата копринена жилетка на Мишелов.
— За по-пълен драматизъм — напомни ми Фафърд, когато дребният му приятел долови миризмата и изруга. — Добре е, че смърдим. Така е при просяците и това е една от причините хората да им пускат по някоя монета, за да се отърват от тях. Освен това никой в Дома на крадците няма да изпита желание да ни разгледа отблизо. Хайде да тръгваме, докато не ни е минало желанието — и хващайки се здраво за рамото на Мишелов, той бързо и с мощни подскоци тръгна към Евтината улица, забивайки бинтования си меч между камъните далече пред себе си.
— По-бавно, идиот такъв — тихо го сгълча Мишелов, който се носеше като скиор покрай него, за да не изостава, почуквайки в бесен ритъм със своята тояга. — Инвалидите трябва да са немощни, това е, което предизвиква съчувствие.
Фафърд кимна мъдро и малко забави ход. Внушаващият мрачни предчувствия вход отново се показа пред тях. Мишелов надигна своето шише, за да го доизпие, пое дълбока глътка и се закашля задавено, Фафърд му дръпна шишето, изпразни го и го хвърли за гърба си.