Фафърд се обърна, за да погледне Мишелов с гримаса на лицето и свиване на раменете, а после приклекна на свободния си крак, докато опре коляното на завързания в земята, и подаде лице покрай рамката на вратата. Миг по-късно, без да променя позата си, той направи знак на Мишелов да се приближи. Последният също подаде половината си лице иззад рамката, над главата на Фафърд.
Пред очите се разкриваше стая, по-малка от стаята с голямата карта и осветена от лампи в средата, които горяха с бяло-синкава, вместо с обикновената жълта светлина. Подът беше мраморен в сложна шарка от тъмни цветове. По тъмните стени бяха окачени астрологически и антропоматични карти и инструменти на магията, а по полиците имаше надписани с тайнствени знаци порцеланови съдове, издути стъкленици и стъклени тръби с възможно най-странна форма, някои от тях пълни с оцветени течности, но повечето блестящо празни. В основата на стените, там, където сенките бяха най-гъсти, бяха струпани различни изпочупени предмети, като че ли сметени там някога и забравени оттогава, а тук-там се виждаха зейнали дупки на плъхове.
В центъра на стаята, ярко осветена в контраст с останалата част, стоеше дълга маса с дебел плот и множество здрави крака. През ума на Мишелов мина аналогията със стоножка, а след това той се сети за бара в „Змиорката“, защото повърхността й беше плътно покрита с петна и изцапана от най-различни разливани еликсири, а на места се виждаха следи от дълбоки изгаряния от огън, киселина или от двете.
В средата на масата работеше някаква дестилираща апаратура. Огънят на лампа — този път тъмносин, поддържаше кипнала тъмна гъста течност в кристален съд с формата на реторта и в нея се преливаха отражения като от диаманти. От бълбукащата пара, която минаваше през тясното гърло и оцветяваше… странно… в огнетечно прозрачното разширение на съда, след което, вече съвсем черна, се насочваше по тясна тръба от разширението към сферичен кристален резервоар, по-обемист от ретортата, където започваше да се извива като някакво живо черно въже или по-скоро като някаква безкрайно дълга, костелива абаносова змия.
До левия край на масата стоеше висок, но малко попрегърбен мъж в черна мантия и с качулка, която повече хвърляше сянка, отколкото скриваше едно лице, на което най-характерните черти бяха дълъг, солиден и островръх нос, под който имаше издадена напред уста, почти лишена от брадичка. Цветът му беше болезнено жълто-сив като глина и високо на бузите му започваше четинеста къса сива брада. Изпод ниското чело и рунтавите вежди широко разположени искрящи очи гледаха към пожълтял от времето пергамент, който отвратително малките му костеливи ръце с едри стави и къси косми по тях непрекъснато навиваха и развиваха. Очите му скачаха по редовете, а устните му напевно произнасяха думите. От време на време той хвърляше поглед към апаратурата.
На другия край на масата, стрелкайки очи от магьосника до дестилатора и обратно, се беше сгушила малка черна твар и веднага щом я зърна, Фафърд болезнено заби пръсти в рамото на Мишелов, който едва не ахна, но не от болка. Приличаше на плъх, но беше с по-високо чело и по-близко разположени очи, отколкото и двамата бяха виждали плъховете. Предните му лапи, които създанието непрекъснато потриваше в някаква пародия на злорадство, поразително приличаха на подобните на копита ръце на магьосника.
Едновременно, но независимо един от друг, Фафърд и Мишелов решиха в себе си, че това беше същата твар, която бе ескортирала Сливикин и неговия партньор и бе избягала по-късно, и също така си спомниха думите на Ивриан за помощника на магьосника, както и тези на Влана относно възможността Кровас да използва услугите на магьосник.
Грозотата на мъжа с копита вместо ръце, отвратителността на малкото създание и черната па̀ра, извиваща се в резервоара между тях като някаква пъпна връв — това беше гледка, която внушаваше чувство на ужас. А сходството между двете същества, изключвайки размерите им, беше още по-обезпокоително поради изводите, които се налагаха.
Темпото на заклинанието се ускори, синьо-белите пламъци избледняха и от тях се разнесе съскане, течността на ретортата стана плътна като лава, по повърхността й звучно се пукаха огромни мехури, черното въже в резервоара се заизвива като змийско гнездо, във въздуха започна да се усеща невидимото присъствие на някакви сили, свръхестественото напрежение нарастваше, ставайки почти непоносимо, така че Фафърд и Мишелов с труд съумяха да сдържат задавеното си дишане и всеки изтръпваше при мисълта, че биенето на сърцето му се чува на няколко крачки разстояние.