Дори само този неестествен ъгъл за тях беше равен на една преобърнала се вселена.
Оранжевото сияние осветяваше странно набраните на места килими, по които можеха да се забележат черни кръгове с ширината на длан. Грижливо подредените свещи бяха пръснати под полиците заедно с някои от стъклените съдове и емайлираните кутии, но вниманието им беше приковано от две черни, ниски купчини с неправилна форма — едната до камината, а другата — върху златотъканата покривка на дивана.
От всяка купчина към Мишелов и Фафърд се бяха вторачили безброй чифтове малки, доста широко разположени, червени като жарава очи.
Върху дебело застлания с килим под от другата страна на огнището имаше някаква сребърна паяжина — сребърната клетка за птички, но от нея не се разнасяха любовни трели.
Чу се лек звън на метал, докато Фафърд се убеждаваше, че Сивият жезъл стои свободен в ножницата.
И сякаш този слаб звук бе предварително определен като сигнал за атака, защото и двамата светкавично извадиха мечовете и рамо до рамо влязоха в стаята, първоначално предпазливо пристъпвайки по пода.
При изсъскването на мечовете в ножниците, малките горещи очички примигнаха и неспокойно се раздвижиха и докато двамата мъже се приближаваха, започнаха бързо да се разпръскват. Вече ясно се виждаше, че всеки чифт очи е разположен в предния край на малко, ниско, тънко тяло с гола опашка и всяко такова тяло се насочваше към едно от черните петна по пода, където изчезваше.
Черните кръгове бяха без съмнение дупки, изгризани съвсем неотдавна в пода и килимите, а червенооките твари бяха черни плъхове.
Фафърд и Мишелов скочиха напред и започнаха да секат и размазват ужасните създания, изпаднали в безумна ярост.
Успяха да убият съвсем малко. Плъховете се стрелкаха със свръхестествена бързина и почти всички изчезнаха надолу през дупките край стените и до огнището.
Още с първия си бесен удар Фафърд разцепи пода и на третата си крачка кракът му пропадна със зловещ пукот до бедрото. Мишелов се втурна покрай него, без да се страхува, че може да се появят нови пукнатини.
Фафърд с усилие измъкна крака си от дупката, без да обръща внимание на дълбоките драскотини, и също като Мишелов не мислеше, че може да се появят нови пукнатини. Плъховете бяха изчезнали. Той изтича до своя другар, който хвърляше нови подпалки в печката, за да освети стаята по-добре.
Целият ужас бе в това, че макар плъховете да ги нямаше, двете дълги черни купчини бяха останали, макар и значително смалени и както започваше да се вижда на светлината от огъня в печката, с променен цвят: те вече не бяха черни и посипани с червени мъниста — сега те представляваха една ужасна смес от блестящо черно и тъмнокафяво, някакво влудяващо виолетово-синьо, кадифеночерно и кермелиновобяло, сред което се открояваше, червеното на чорапите и кървавочервена плът и кости.
Макар ръцете и краката да бяха изгризани до кости, а в телата да се виждаха дълбоки дупки, стигащи до сърцата, двете лица бяха пощадени. Това не беше хубаво, защото те бяха виолетово-сини поради смъртта чрез задушаване, устните бяха дръпнати назад, очите изцъклени и чертите изкривени в агония. Само черната и тъмнокафявата коса блестяха непроменени, както и бисернобелите зъби.
И докато всеки гледаше своята любима, без да може да откъсне поглед въпреки вълните на ужас, на тъга и на ярост, които се надигаха все повече в тях, те видяха малки черни пипалца да се развиват от черните ивици на всяко от гърлата и да отлитат, разсейвайки се към отворената врата зад тях — това бяха две струйки от нощния смог.
С продължителен глух трясък подът в центъра на стаята пропадна с една-две стъпки и замря в ново временно стабилно състояние.
С крайчеца на изтерзаното си съзнание двамата продължаваха да забелязват нови детайли, например, че кинжалът на Влана бе приковал на пода един плъх, който явно се беше приближил прекалено нетърпелив, за да изчака нощният смог да свърши своята магия, или например, че липсваха кесиите им, или още, че я нямаше и кутията от син емайл, в която Ивриан беше поставила дела на Мишелов от отнетата плячка.
Мишелов и Фафърд вдигнаха един към друг бледите си лица, в които можеше да се види лудост, но също се забелязваше разбиране и решимост. Не беше необходимо никой да обяснява на другия какво точно се беше случило тук, когато двете примки в дестилатора на Христомило се бяха затегнали, както и защо Сливикин така злорадо беше подскачал и пискал, нито пък смисъла на фрази като „достатъчно пируващи“, „не забравяй плячката“, „онова, за което говорихме“. Не беше необходимо също Фафърд да обяснява защо сваля сега халата и качулката си, нито защо изтръгва кинжала на Влана от пода, изтръсква пронизания плъх от него и го мушва в пояса си. Не се налагаше Мишелов да обяснява защо подбира половин дузина бурканчета със светилно масло, защо разбива три от тях пред бумтящата печка, а останалите напъхва в торбата на пояса си, добавяйки останалите подпалки и мангала с жарава и затворен капак.