Наложи им се да секат по два пъти черните лепкави въжета на паяжината за всяка крачка придвижване напред. По средата между стаята с картата и онази на магьосника в мастиленочерната паяжина започваше да се материализира първоначално като призрак, но бързо ставайки все по-реален, черен паяк с големината на вълк.
Мишелов разсече тежката паяжина пред себе си, отстъпи две крачки и със засилване направи висок скок над паяка. Скалпел се стрелна надолу и се заби посред осемте току-що добили форма черни очи. Тварта се отпусна като пробит мехур, изпускайки отвратителна воня.
И тогава Мишелов и Фафърд се озоваха пред стаята на магьосника, която служеше за алхимическа лаборатория. В голяма степен тя приличаше на онова, което вече бяха видели, но от някои неща вече имаше по две, а от други — много повече.
На дългата маса имаше две реторти, подгрявани от сините пламъци на два светилника. От гърлата им излизаше плътно, извиващо се въже, чиито движения бяха по-бързи от тези на черната блатна кобра, която може да убие и човек. Въжето този път не попадаше в резервоари, а излизаше направо във въздуха, образувайки преграда между мечовете им и Христомило, който пак стоеше прав и прегърбен над пожълтелия пергамент, но сега екзалтираният му поглед бе фиксиран предимно върху Фафърд и Мишелов, макар от време на време да се спускаше към текста на заклинанието, което той монотонно рецитираше.
На другия край на масата, в свободното от паяжината пространство, подскачаше не само Сливикин, а и огромен плъх, чиито размери бяха като на Сливикин, с изключение на главата.
От мишите дупки в основата на стената проблясваха червени малки очи.
С яростен рев Фафърд започна да сече черната бариера, но въжетата биваха незабавно замествани от нови, извиращи от гърлата на ретортите, а отсечените парчета, вместо да се отпуснат безжизнено, сега жадно се насочваха към него като змии удушвачи.
Неочаквано той прехвърли Сивия жезъл в лявата си ръка, извади ножа си и го запрати към магьосника. Насочвайки се право към целта, той разкъса първите три слоя, беше отклонен и забавен от четвъртия и петия, почти спрян от шестия и безпомощно се заплете в седмия.
Христомило издаде луд кикот и се ухили, показвайки острите резци, а Сливикин писукаше в екстаз и подскачаше още по-високо.
Мишелов на свой ред хвърли Котешкия нокът с не по-добър резултат, всъщност дори по-лош, защото по време на хвърлянето едно от пипалата на смога се лепна върху ръката му с меча, а друго, задушавайки го, се обви около шията му. Черни плъхове започнаха да изскачат от големите дупки в насметените покрай стените боклуци.
Междувременно други пипала се увиха около глезените, колената и лявата ръка на Фафърд и едва не го събориха. Борейки се да възстанови равновесието си, той извади камата на Влана от пояса и я вдигна над рамо с блестяща сребърна дръжка и острие, покрито от кафявата засъхнала кръв на убития плъх.
Усмивката изчезна от лицето на Христомило, когато той видя камата. Магьосникът изписка странно и тревожно, отдръпна се от пергамента и масата и вдигна служещите му за ръце копита, за да се предпази от непоправимото.
Камата на Влана премина с лекота през черната паяжина, чиито въжета сякаш даже се разделяха, за да й направят път, и се заби до дръжката в дясното му око.
Той нададе тънък вик на агония и прекара нокти по лицето си.
Черната паяжина се загърчи в смъртен спазъм.
И двете реторти се пръснаха едновременно и разплисквайки съдържанието си по изцапаната маса, изгасиха сините пламъци, а дебелият плот на масата започна да дими под подобната на лава гъста течност, която със звучни лепкави капии започна да се стича на пода.
С един последен слаб писък Христомило рухна напред, притиснал ръце върху очите си. Дръжката на камата минаваше през пръстите му.
Паяжината започна да избледнява, както мастило под струя чиста вода.
Мишелов се хвърли напред и прониза с единствен удар Сливикин и грамадния плъх, преди животните да осъзнаят какво става. Те също бързо умряха с тънки писъци, а останалите плъхове смениха посоката си на движение и се навряха по дупките като малки черни светкавици.
След малко и последната следа от нощния или може би магьосническия смог се разтвори във въздуха, а Мишелов и Фафърд се озоваха сами с три мъртви тела. Над тях се спусна плътна тишина, която изглеждаше, че запълва не само тази стая, а и целия Дом на крадците. Даже подобната на лава течност беше спряла да се движи и застиваше, а дървеният плот на масата бе престанал да дими.
Треската на лудост ги беше изоставила, а заедно с нея и цялата им ярост. Тя се беше изпарила до последния атом и на нейно място се беше настанило преситено задоволство. Те изпитваха точно толкова желание да убият Кровас или някой друг от крадците, колкото да размазват мухи по стените. Дълбоко в себе си Фафърд не можеше да откъсне ужасения си вътрешен взор от спомена за жалното лице на малкия крадец, който беше посякъл в пристъпа си на лудост.
Единствено скръбта им не ги беше изоставила, не бе затихнала ни най-малко, напротив, ставаше все по-трудно поносима, а също и още по-силното чувство на отвращение от всичко, което виждаха около себе си: мъртъвците, безпорядъка в стаята на магьосника, целия Дом на крадците, накрая целия Ланхмар до последната му воняща улица и до последната обвита в смог кула.
Изсъсквайки с отвращение, Мишелов издърпа Скалпел от труповете на двете твари, избърса го в някакъв парцал и го върна в ножницата, Фафърд повтори жеста му и прибра Сивия жезъл. Единият взе своя нож, а другият — кинжала си, от местата, където бяха паднали на пода, след като паяжината се бе дематериализирала, никой дори не погледна към камата на Влана, която оставаше забита. Но на масата на магьосника те забелязаха извезаната със сребро кесия на Влана от черно кадифе, както и колана й, който отчасти бе залят от втвърдилата се черна лава, а също и кутията за скъпоценности на Ивриан, покрита със син емайл отвън и със сребро отвътре. От тях те извадиха скъпоценностите на Женгао.
Без да проговорят, също както и в опожареното гнездо на Мишелов зад „Сребърната змиорка“, но изпитващи някакво усещане за единение на целите си, за споделяне на намеренията си и на другарството си, те тръгнаха с отпуснати рамене и бавни, изморени стъпки, които ускориха, излизайки от магьосническата стая и надолу по плътно застлания коридор, покрай стаята с картата, с все още здраво затворената врата от дъб и желязо, покрай останалите стаи, от които не се дочуваше нито звук (защото беше очевидно, че цялата гилдия бе живяла в ужас от Христомило, неговите магии и помощници), надолу по кънтящите стъпала и все по-бързо по голия под на долния коридор, покрай затворените врати на смълчаните стаи, усещайки как стъпките им отекват, независимо колко тихо се опитваха да пристъпват, под опустялата, почерняла от пламъците ниша над вратата и след това навън — по Евтината улица, завивайки наляво и на север, защото това беше най-краткият път към улицата на Боговете, а вече там, завивайки надясно и на изток, без да срещнат нито една жива душа по празните улици, с изключение на един слаб, прегърбен чирак, който с нещастен вид миеше плочника пред магазин за вино под слабата розова светлина, която си пробиваше път от изток, макар да имаше много тела, които спяха, сумтяха и сънуваха из канавките и по-тъмните места — да, завивайки надясно и на изток, по улицата на Боговете, защото в тази посока бе градската врата, извеждаща на пътя през Голямото солено блато, а тази врата предлагаше най-бързия начин да излязат от този велик и бляскав град, който сега им беше ненавистен и наистина трудно би могъл да бъде издържан дори още само един, пронизващ, оловнотежък удар на сърцето по-дълго, отколкото се налагаше… един град на любими духове, които човек не би могъл да погледне в очите.