След като огледаха улицата на Златото, те я пресякоха и продължиха на изток по улицата на Парите, както Фафърд предложи с жест.
— В „Златната змиорка“ ме чака жена — обясни той.
— Да я вземем оттам, за да се запознае у дома с моето момиче — предложи Мишелов.
— У дома? — осведоми се Фафърд вежливо, с едва забележим въпросителен тон.
— На Тъмната алея — поясни Мишелов.
— В „Сребърна змиорка“ ли?
— Зад нея. Ще пийнем по нещо.
— Ще купя едно шише. Пиенето никога не стига.
— Така е. Направи го.
Няколко площада по-нататък, Фафърд, който скришом хвърляше погледи към спътника си, каза уверено:
— Срещали сме се преди.
Мишелов се усмихна широко:
— На брега край планината на Глада?
— Точно така! Когато бях юнга на един пиратски кораб.
— А пък аз чиракувах на един магьосник.
Фафърд спря, отново избърса ръката си в наметалото и я протегна:
— Името ми е Фафърд — и го произнесе по букви.
Мишелов отново стисна десницата му.
— Сивия Мишелов — каза той малко натъртено сякаш предизвикваше някого да се изсмее на прякора му. — Извинявай, как точно се произнася? Фафърд?
— Просто Фафърд.
— Благодаря — отговори той и те продължиха.
— Значи Сивия Мишелов? — отбеляза Фафърд. — Е, ти уби два плъха тази нощ.
— Така е — Мишелов изпъчи гръдния си кош и отметна назад глава. След това комично помръдна нос и с крива полуусмивка призна: — Ти лесно щеше да се справиш с втория. Откраднах ти го, за да демонстрирам бързината си. И освен това бях много възбуден.
Фафърд се изкикоти:
— На мене ли говориш? Как мислиш, че се чувствах аз самият?
По-късно, когато пресичаха улицата на Сводниците, той запита:
— Научи ли се да правиш магии от твоя магьосник?
Мишелов отново отметна назад глава. Ноздрите му се разшириха, смъквайки надолу крайчетата на устните му, подготвяйки по този начин устата си за една хвалебствена, изпълнена със загадъчни намеци реч. Но за втори път той се улови, че носът му потрепва и че се усмихва. Как, по дяволите, успяваше този едър младеж да го възпира от обикновените му номера?
— Научих достатъчно, за да разбера, че това е една дяволски опасна работа. Макар от време на време да се правя на глупак с тези неща.
Фафърд си задаваше подобен въпрос. През целия си живот той се бе отнасял с недоверие към дребните мъже, знаейки, че високият му ръст неизбежно събужда завистта им. Но този умен дребосък представляваше някакво изключение. Беше с бърза мисъл и безспорно великолепен с меча. Мислено той се помоли на Кос Влана да го хареса.
В североизточния край на улицата на Парите, на пресечката с улицата на Проститутките, един бавно горящ факел, покрит с позлатен абажур, хвърляше конус светлина нагоре, в уплътняващия се нощен смог, и друг конус надолу, върху чакъла пред вратата на таверна. Иззад сенките около втория конус пристъпи Влана, много красива, в прилепнала черна рокля от кадифе, с червени чорапи. Единственото й украшение беше окачена на обикновен черен колан кама с посребрена дръжка в сребърна кания и извезана със сребро черна кесия.
Фафърд представи Сивия Мишелов, който се държеше подчертано галантно, с някакво паунско ухажорство. Влана го огледа без свян и го дари с предпазлива усмивка.
Фафърд отвори под факела малката торбичка, която бе взел от високия крадец. Влана погледна в нея, прегърна го, притисна се плътно в него и звучно го целуна. След това напъха камъните в кесията на пояса си.
Когато това приключи, той каза:
— Виж какво, Мишелов, отивам да купя пиенето, а ти й разкажи какво се случи.
Малко по-късно той излезе от „Златната змиорка“ с четири шишета, прихванати под лявата ръка, и избърса устни с обратната страна на дясната. Влана го гледаше намръщено. Той й се усмихна. Мишелов облиза устни при вида на шишетата. Те тръгнаха отново на изток по улицата на Парите, Фафърд съзнаваше, че намръщването е свързано с нещо повече от шишетата и перспективата от едно глупаво мъжко запиване. Мишелов тактично вървеше напред под претекст, че ги води.
Когато фигурата му се превърна в трудно различимо петно в сгъстяващата се мъгла, Влана проговори с остър шепот:
— Значи пребихте двама от Гилдията на крадците и не сте им прерязали гърлата?
— Убихме трима телохранители — възрази Фафърд като оправдание.
— Аз съм във война не с Братството на убийците, а с проклетата гилдия. И ти ми се закле, че винаги когато ти се удаде възможност…
— Влана! Аз не можех да оставя Мишелов да си мисли, че съм просто аматьор крадец, който е обладан от истерична жажда за кръв.