— Май вече доста ти е влязъл под кожата, нали?
— Може би тази нощ той спаси живота ми.
— Е, добре, той ми каза, че би им прерязал гърлата за миг, ако е знаел, че аз искам това.
— Струва ми се, че просто се е държал кавалерски с тебе.
— Възможно е, но може и да не е така. Докато ти знаеше и въпреки това не…
— Влана, млъкни!
Намръщването й премина в бесен поглед, а след това тя се изсмя невъздържано, устните й потрепнаха, сякаш бе готова да се разплаче, овладя се и се усмихна с повече любов.
— Извинявай, скъпи — каза тя. — Понякога сигурно си мислиш, че започвам да се побърквам, а друг път аз самата вярвам, че е така.
— Я остави това — сопна се той. — По-добре си мисли за камъните, които спечелихме. Пий малко вино и се отпусни. Лично аз смятам тази вечер да се забавлявам. Заслужил съм го.
Тя кимна и се притисна към ръката му в знак на съгласие, за да потърси утеха и да се успокои. Те забързаха, за да настигнат трудно различимата фигурка пред тях.
Мишелов зави наляво и прекоси до средата площада северно от Евтината улица, където една по-тясна улица отново продължаваше на изток. Мъглата по нея изглеждаше непрогледна.
— Тъмната улица — обясни Мишелов.
Фафърд кимна, за да покаже, че я познава.
— „Тъмна“ е слаба дума, аз бих я нарекла прекалено прозрачна тази нощ — обади се Влана с нервен смях, в който все още се долавяха истерични нотки и който завърши в пристъп на задавено кашляне. Когато успя да преглътне, тя допълни задавено: — Проклетата нощна мъгла на Ланхмар! Какъв ужасен град!
— Тук сме много близо до Голямото солено блато — обясни Фафърд.
В думите му наистина се съдържаше част от истината. Прострял се в низините между блатото, Вътрешното море, река Хлал и равните ниви на юг, напоявани от каналите, свързани с Хлал, Ланхмар с безбройните си комини беше също жертва на мъгли и черни смогове. Не бе чудно, че жителите му бяха възприели черната тога като официално облекло. Някои твърдяха, че в началото била бяла или бледокафява, но толкова бързо се покривала със сажди, изисквайки непрекъснато пране, че един съобразителен управник узаконил онова, което природата или цивилизацията вече били предопределили.
На средата на улица Коларска една таверна изплува от чернилката. Покрита със сажди фигура на широко отворила паст змия, изработена от белезникав метал, висеше вместо знак. Минавайки под нея, те минаха през врата и видяха потънала в мръсотия кожена завеса, през процепа на която пулсираше светлината на факли и се разнасяше шум, смесен с острия мирис на алкохол.
Веднага след „Сребърната змиорка“ Мишелов ги поведе по коридор, потънал в мастиленочерна тъмнина, за да се озоват накрая извън източната стена на таверната. Трябваше да вървят в колона по един, опипвайки пътя си покрай грубата, покрита с лепкави сажди тухлена стена и внимавайки да не се загубят един друг.
— Сега внимателно, защото има гьол — предупреди ги Мишелов. — Дълбок е колкото Външното море.
Коридорът се разшири. Отразена светлина на факли, пробила по някакъв начин през плътната мъгла им даваше възможност да се ориентират най-общо къде се намират. Вдясно продължаваше все същата лишена от прозорци стена. Вляво, на гърба на „Сребърната змиорка“, се беше сгушила потискаща с вида си, полуразпаднала се постройка от потъмнели тухли и почерняло от старост и мръсотия дърво.
На Фафърд и Влана тя се стори напълно изоставена, докато не вдигнаха глави към етажа директно под полусрутения покрив. Трудно различими светли точки и линии просветваха около и през неясно различаващите се три прозореца. Долу, пресичайки Т-образното празно пространство, на което се намираха, минаваше тясна алея.
— Алеята на Костите — поясни Мишелов с донякъде приповдигнат тон, — аз я наричам булеварда на Лайната.
— Лесно е да се разбере — каза Влана.
Сега вече тя и Фафърд можеха да различат дълга, тясна, дървена външна стълба, стръмна и полусрутена, без перила, която водеше към осветения най-горен етаж. Мишелов взе шишетата от Фафърд и доста бързо се изкачи по нея.
— Последвайте ме, когато стигна до горната площадка — извика им той. — Мисля, че ще те издържи, Фафърд, но по-добре е да се качваме един по един.
Фафърд леко избута Влана пред себе си. След поредното полуистерично изсмиване и кратка пауза посред стълбата, за да се справи с новия пристъп на задавена кашлица, тя стигна до Мишелов, очакващ ги пред някакъв вход, през който се изсипваше сноп светлина, бързо задушавана от нощния смог. Той леко се държеше за голяма, неизползвана кука за лампа от ковано желязо, здраво забита в една каменна секция на външната стена. С лек поклон той отстъпи встрани и Влана влезе.