Те се усмихнаха един на друг. За първи път в усмивките им имаше притеснение, може би поради факта, че се бяха превърнали в момчета. Мишелов прочисти гърло и като се поклони леко, без да откъсва поглед от Фафърд, направи жест с отпусната ръка и разперени пръсти към дивана и преодолявайки първоначалното си запъване, предложи все пак достатъчно гладко:
— Фафърд, добри ми приятелю, позволи ми да те представя на моята принцеса. Ивриан, скъпа, приеми Фафърд великодушно, защото тази вечер с него се бихме опрели гръб о гръб срещу трима и ги победихме.
Фафърд пристъпи напред, леко се поклони, докосвайки с гривата на златистата си коса обсипания със звезди балдахин, и коленичи пред Ивриан точно както беше постъпила Влана. Протегнатата към него нежна ръка сега изглеждаше по-стабилна, макар все още да потреперваше едва-едва, както той установи, когато я докосна. Внимателно, сякаш държеше коприна, изтъкана от белоснежна паяжина, той я поднесе до устните си, докосна я с тях и неуспял да се отърси от притеснението си, промълви някакъв комплимент.
Поне в този момент той не почувства, че Мишелов е също така неспокоен, а дори може би и повече, молейки се Ивриан да не се престарае в ролята си на принцеса, да не отблъсне гостите, да не се свлече, треперейки или разплакана, да не изтича, за да се сгуши в него, или де се скрие в някоя от другите стаи, защото Фафърд и Влана бяха буквално първите живи същества — хора или животни, благородници, богаташи или роби, които бе довеждал или на които бе позволил да пристъпят в разкошното гнездо, създал за аристократичната си любима, с изключение на двете птички, които неспокойно пърхаха в сребърната клетка, окачена от другата страна на камината.
Независимо от своята проницателност и от това, че вече се беше превърнал в циник, Мишелов изобщо не можеше да схване, че само поради неговото очарователно, но абсурдно ухажване на Ивриан тя все още не съумяваше да се отърси от ролята си на кукла, въпреки че беше по принцип смело и земно момиче, което бе избягало с него преди четири луни от килията за изтезания на баща си.
Но виждайки Ивриан най-сетне да се усмихва, докато Фафърд все така внимателно освобождаваше ръката й, за да отстъпи, Мишелов въздъхна с облекчение, взе два сребърни бокала и две сребърни халби, ненужно ги избърса с копринена кърпа, старателно избра бутилка с виолетово вино, а после с усмивка в посока на Фафърд извади тапата на едното от шишетата, които севернякът беше донесъл, напълни четирите блестящи чаши до ръба и ги поднесе на останалите.
С поредното прочистване на гърлото, но без сянка на запъване този път отправи тост:
— За моята най-голяма кражба до момента на Ланхмар, която, искам или не, ще трябва да разделя шейсет на шейсет с… — и тук той не можа да устои на неочаквания импулс — с този голям, дългокос и непохватен варварин тук! — И той изпразни три четвърти от халбата си, пълна с приятно изгарящо вино, подсилено с бренди.
Фафърд отпи от своята до половината и произнесе ответен тост:
— За най-нескромния, но най-подреден и цивилизован дребен тип, с когото някога ми се е случвало да деля плячка — и допи на един дъх остатъка, усмихна се широко, показвайки с белите си зъби, и подаде празната си халба.
Мишелов я напълни, доля и своята, а след това приседна до Ивриан и изсипа в скута й камъните от малката торбичка, която беше взел от Фисиф. Те блеснаха в своето ново, достойно за завист място.
Ивриан сепнато се дръпна и едва не ги пръсна на пода, но Влана нежно я хвана за ръката, за да я успокои, наведе се над камъните, ахна от учудване и възхищение и бавно вдигна поглед на завист към бледата девойка, след което започна настойчиво, но усмихнато нещо да й шепне. Фафърд разбра, че Влана се преструва, но играе ролята си вещо и сигурно, защото Ивриан скоро закима енергично и след малко също зашепна в отговор. По нейна молба Влана подаде кутийка, покрита със син емайл и обкована отвътре със сребро, след което прехвърлиха скъпоценностите от скута на Ивриан в нея. После Ивриан я остави близо до себе си и двете продължиха да бъбрят.
Допивайки на малки глътки своята втора халба, Фафърд беше започнал да се отпуска и реши да обърне по-сериозно внимание на заобикалящата го обстановка. Първоначално замайване при вида на тази тронна зала в предградието, многоцветния лукс, контрастиращ на тъмнината, калта, мръсотията, прогнилото стълбище и булеварда на Лайната в непосредствена близост, бе поизбледняло и едва сега той започна да забелязва занемареността под великолепните покривки.