Историята на запознаването ни също е интересна. Бяхме свикнали да ползваме пълноценно базите на СБХ, особено през ваканциите на децата. Карахме пролетната ваканция в Боженци. Чудесна къща, местните хора ни познаваха. Понеже вечерите хладни — огнището работеше нон-стоп, дърва много; а и в съседство бяха къщите на любимите ни приятели и колеги Колю Николов — Дебелия и Иван Кожухаров, лека им пръст и на двамата, с които вечер, след напрегнат работен ден, правехме паметни разпивки. Наближаваше вече да се прибираме в Русе; всяко нещо, колкото и хубаво да е — си има край. Децата засилиха тичането из поляните и горите, да наваксат пропуснатото, а ние приехме по телефона телеграма от СБХ — външния отдел. Текстът беше малко усукан, но в смисъл: — Посрещнете трима московски художници и една жена, един скулптор, двама живописци и шеф от председателството на московските художници, преводач по-късно на дата едикоя си, час и прочие. Смятахме, смятахме — по-малко от осем не ги изкарахме, че и други щели да идват; Ами да идват — ние ще освободим места, щото така и така няма да стигнат стаите. И пристигнаха! Трима, кльощави, проскубани — бетер битници, които тогава бяха на мода. Льоша — в качеството си на живописец, дълъг към един и деветдесет метра и към петдесет кг, с омачкано като крачол лице, но с чаровна усмивка и кожено каскетче с копченце отгоре и кожено якенце, без копченце, албиноски вежди, раницата му два пъти по-голяма от него. Съпругата му Женя — скулпторка, мъжкарана, но на една трета габарита, и шефът — Гришка, дребничък, с толстоевка рубашка, декадентска фуражка, брада до пояса и гласче на козленце-дискант. Мили родни картинки; пардон — международни. Семейството правело декорациите на Дома на… не зная как се казва сега, на улица Шипка, огромна сграда за постиженията в космоса и другите работи… Женя има там в цял ръст скулптура на Гагарин в космически костюм, Льоша има огромни витражи-витрини; дъщеря им Льоля–Елена едни полубитови О-релефни натюрморти по всяко незаето кътче на сградата и прочие и прочие. За онова време — играеха си с пари. Дълго време живяха в подпокривното пространство на тая сграда, в мини-апартаментчета, където и много нещо се изпи.
На него етап, на запознанството ни, бяха изгладнели като вълци, имах в хладилника тесто за мекици, олио, сирене и яйца и им изфабрикувах промишлени количества пражитури, които кой знае защо изяждаха още преди да ги поднеса… и след години все за тях говореха.
Трябвало да бъдат вече на работа в София, шефът бил строг и непреклонен и спонтанно решихме, за по-направо да минат през Русе. Тогава имах една волга М-21, още с еленчето отпред, не си знаеше километрите, но се държеше добре, особено ако се придържаха вратите да не се отварят в движение. Много обичаха, колегите, да скиторят през почивните дни; познаваха България по-добре от нас и в много от случаите по-после, са ни били водачи да опознаем родината си, за да я обикнем. Альоша през войната е бил щурман на бомбардировач, много обичаше да си чертае карти и планчета откъде и как ще мине през следващия ден.
Една година, бяхме натоварили вече колата за летуване в Созопол с децата, носехме си за комфорт и възглавниците, цукала и прочие (катунът се мести) и — най-важното двеста парафиниране при зреждането, преди години, еднолитрови бутилки от Швепс с елитно вино от личния ми държавен резерв, когато се звънна и по телефона ни уведомиха, че току що тръгват от Москва сжигулата си, ще минат през дунавмост на едикоя си дата и се радват, че ще ни гостуват. Ами сега… казахме, че „съжале боку“, в момента тръгваме за Созопол, но им оставяме ключа на къщата на съседа Ангел, живеем до хотел Рига, да стоят колкото искат, ще се чуем по телефона и ще им разчистим терен за палатката до ресторанта на художниците в Созопол. Така и стана, че и още нещо… докато карахме летуването, се обадиха от Общината в Русе, че ще има Дийнас Русес Ригас или обратното…, демек — дни на Русе в Рига, столицата на Латвия, с която сме побратимени и, че аз трябва да нося картини от няколко по-първи русенски художника и да представям гилдията; бях Главен художник в Окръжния съвет. Тука ще вмъкна една справка за тяхната червена жигула. Женя — Евгения Андреевна Деревенко-Щейман, беше оправна и способна скулпторка от техния си тип — социалистически реализъм. Имаше зад гърба си актив — огромен паметник от бетон на защитниците на Москва — Панфиловци; знаеше къде зимуват раците, как да се снабдиш с лека кола, за която нормалните хора чакат по двайсет години и ми разкри под секрет една тайна. Москва огромна, шосетата край нямат и персоналната кола се износва бързо. Тя редовно и по втория и третия начин се снабдявала все с нови коли, избирала ги да са все червени жигулита и ги регистрирала все с един и същи номер… така не се набивала на очи и не будела завист в колегите. Страхотен трик. Альош нямаше право да се доближава до колата, по-специално до волана, щото като истински руснак се напиваше само като погледне алкохол, падаше под масата и изпитваше неистово желание да се блъска с колата в съседните. Нищо особено — сяда и… напред-назад, ги разбутва. Хоби! Но като щурман — ненадминат. Ето го и примера, когато се обадиха да замина спешно за Рига, с голяма група за Дните на Русе в Рига, включая ансамбли, фолклорни групи, артисти от Драмата и Операта… Ще се пътува с влак. Измислихме с поета Здравко Кисьов и колегата Никифор Цонев, че ни е противопоказно и си доплатихме за със самолет. Среща с влака в Москва. Печелим два-три дни в Москва за музеи и изложби. Льоша и Женя вече се бяха присъединили към гилдията в Созопол, адаптирали; дори Льоша имаше актив две три „разместени“ коли по гореописания метод. Ясно, че ще се преспи у тях, на удобно място е апартамента, по линията на Метрото между астановките Со̀кол и Аерофлот; в съседен блок, дето отсядаше Марина Влади, като идваше при Висоцки да… тя е дълга и широка, изселваха се блокове, населваха се с бродяги с китари, камиони с алкохоли и прочие военни приготовления… но това е друг филм. Льоша, като щурман чертае ли чертае… това е летището на Шереметиево… тука това е това, а онова — онова. Тука е червената жигула. На антената „случайно“ е вързана панделка, уж останала от някоя сватба; отдолу под радиатора, вляво, е закрепена телчица от игристое, с резервните ключове на колата. Минаваш оттука, после завиваш и прочие насам… улица Усиевича, номер шестнадцат. Сутринта звъннахме на лифтьоршата тьотка Настя, уведомена е, чака ви. Апатамента е до асансьора. На Гришка Дервиз звънвате на този номер и ви носи 500 рубли, да си имате. На масата има лист от тетрадка, с начертано откъде се пуска газта, кранчето зад тоалетната, водата зад ваната и прочие… Хладилника се включва от тука, ляво. Цветята се поливат с ъс съдове с вода, с провесени бинтове и водата капе… може да долеете вода, нищо друго. Като си тръгвате, по обратния път… малко е да кажа за изумлението на поета Здравко Кисьов, те поетите са бая захлюпени и на другия колега — всичко беше като във криминален филм за тях, а може и така да е било… Щурман да си на ония години…