Свежа утрин ме доотвя в съседно Багдади, обзаведено с мемориален архитектурен бисер, хибрид между плевенска панорама и мотоциклетна бъчва на братя Соколови; плюс дървена баба-ягина къщичка, не на кокоши, а на бетонни крака, щото мочурливо, но комфортно-отдолу, за прасета и кокошки. Вътре е тапицирана с инкрустирано ловно оръжие, резбовани мебели, ръчно плетени пердета и мильота; и снимки на Маяковски — родната му къща. Гидът Гога — клонинг на вожда и баща на човечеството, въоръжен с мустаките, веждите и пъпчивия му нос; лулата, чизмите и гимнастьорката му, като чу българска реч, зърна български коняк и го вкуси; и го допи. Очите му плувнаха в зехтин — гмурна ме в хронологията. Между експонатите изпъкваше с гипсова белота посмъртната маска на Маяковски, нещо дефектна. Масивна брадичка, волеви скули, смръщени вежди и нос… особено смешно счупен на една страна, изглежда по невнимание на отливчика. Очень смешно! — казвам; не може ли да се поправи; все пак, заради поколенията…
Гога, конякът сякаш го беше хванал, заповтаря като счупена грамофонна плоча — очень смешно, очень смешно; припряно-конспиративно, като фокусник, извади и ми подаде от портфейла си факсимиле — предсмъртните стихове на поета. Смутих се от прочетеното и не мога да си простя, че в объркването си и срамът който ме заля, не го преписах или поне запаметих.
Смисълът беше болката… колко късно е прогледал, проумял, научил; пълното разочарование от всичко, което е възпял, като трибун на революцията; че не може да живее повече в лъжа, а не заслужава да приеме куршума като достоен човек: „… могу только стрелять в глупую жопу свою…!“
Сълзите на Гога, стичащи се по грапавото му лице, не бяха пиянски; сподави — сутринта Лиля Брик го открива паднал — този исполин — по очи, със свлечени до тежките подковани чепици, подгизнали в кръв панталони. И в смъртта си — с патоса на трибуна! Очень смешно?!? Бог да прости!