Всеки, който не поглежда към политиката е добър за политиците. Всеки, който поглежда към паницата им е вреден за тях. И те го убиват. През септември 1923 година вие, комунистите, погледнахте към нашата паница и ние ви стоварихме един в мутрата, да не си навирате гагите там. Сега ние погледнахме към нашата паница и вие ни друснахте по един в мордата, да не поглеждаме там. И с право. Никой не обича да му гледат в гащите, в полата и паницата.
Жената си крие лалето, за да му придаде по-голяма цена. Мъжът си показва керестето — за да му придаде по-голяма цена. Глупак. Той не знае, че големият хуй и през потурите си личи. И веднага се усеща кой влачи остро копие и кой клюмнал минзухар…
Та казвам аз, господин Памукчиев, политиката има свой неотменими закони. И колкото по-млад ги научиш, по-лесно ще се издигнеш и няма да повтаряш грешките на по-големите, на умните. Стамболийски щеше да управлява и сега, ако не бе неговият навик да поглежда в нашите паници. На банкерите. На чифликчиите. На наемодателите, като Кочо Хаджикалчов.
Този Кочо Хаджикалчов бе намерил цар Фердинанд във Виена. И не в едно кабаре, както дрънкате във вашите глупави вестници (вчера четох нещо такова), а в имението на баща му. В Пуста-Мазош (Пусто поле) в Унгария. Там го е видял за първи път на езда — на кон. Хубав. Млад. Весел. Любезен. Вие неправилно описвате Фердинанд, господин Памукчиев. Той беше хубаво момче когато дойде в България през лятото на 1887 година. Аз бях там с баща си — в Лом, на пристанището. Там го посрещахме. Гледах княза и му се дивях. Бе висок, хубав младеж. До него майка му — хубава, млада, засмяна.
Тя бе истинска французойка, господин Памукчиев, и правеше политика с фустата си, а синът й — с ума си. Цар Фердинанд бе най-умният български държавник от 1887 до 1912 година. Това не може да му се отрече.
Сега, като ме слушате, Вие си казвате, господин Памукчиев: „Какви ги дрънка този дърт глупак Буров, какви ги приказва.“ Така ли е? Така е. Не го отричайте. Аз чета по очите Ви. Нали е така?
— Да. Така е.
— Ясно. Значи, не съм се излъгал. Все още мога да гадая по очите и усмивките на хората. Фердинанд прие трона в 1887 година от ръцете на Стамболов и го направи свой министър-председател и свой помощник, съветник, учител, възпитател. Забележете, възпитател. И Стамболов, говедото, повярва, че князът е по-глупав от него щом го кани за учител и възпитател. И започна да му дава съвети. Днес един, утре друг.
Днес му праща млади жени, нали е ергенче, утре му проводи булката на някой чиновник, която иска пари и дрехи. Фердинанд се забавлява, а Стамболов през това време се разправя с русофилите. Бие ги, гони ги, требе ги. Насилва жените им, насилва децата им, гази Търновската конституция като луда крава телето си, както казват нашите селяни, и управлява.
Царят през това време го гледа и му се смее на ума. Той бе потомствен принц. Син на князе, на херцози, внук на един френски крал.
Кралица Виктория му бе „Танти Виктори“ — леля Виктория. Неговият чичо й бе съпруг.
Та този ли Фердинанд няма да излъже, да преметне Стефан Стамболов, той ли? (Смее се ехидно, взема чашата с вино и пие с наслада).
Аз му бях занесъл три бутилки асеновградско, маврудско вино, малага и една луканка. Ядеше само по едно резенче и на разговор пиеше само по една чаша вино, не повече. Друга част оставяше за вечерта, когато продължавахме нашите разговори. Защото без чаша вино той не бе в настроение.
— Има велика мъдрост в чашата вино — казваше ми той. Селянинът има бъчва вино в мазето си, но отива в кръчмата като в клуб — да послуша новините, да се види с приятелите си, да побъбри с тях. Защото човек като мене, който цял живот е говорил с хората, иде се пръсне като парен котел, ако не говори, ако не изпразва акумулатора. Хората, надарени да говорят, трябва да говорят, господин Памукчиев. Защото говоренето, това е също така изблик на ум и на енергия, както електричеството. То трябва да се изпразва. И то навреме. Затова аз обичам да говоря. Желанието ми е да остана поне като приятен събеседник, а това е най-хубавото нещо на този свят. Да говориш, да поучаваш, да кажеш това, което знаеш. Каква полза да го погребеш?
— Господин Буров, Вие говорехте за Фердинанд като държавник.
— Не само като държавник, а и като психолог. Той, казах го вече, разбра що за говедо е Стамболов. Умен, но не много. Лаком премного. А такива хора най-лесно падат в клопката. Остави Стамболов да се налапа с гори, с ливади, с банки, с имоти, с пари и му тласна в ръце сопата. „На, бий. Аз се боя от Русия.“ А той не се боеше от никого. Защото зад него беше Англия, Германия. Беше Австро-Унгария, която го прати в България. Стамболов го удари по жени. Всеки политик, като се наяде, започва да си спомня за младостта и да съжалява, че не е юркал всички хубави жени. И си въобразява, че ще успее. И почва да лудува. Полудя и Стамболов. И още повече се разлакоми. Той завзе чифлика на Чобан-Генови, завзе чифлика на Олматарски, настани се в Оряховското село Бутан, Гложене, навря се там в чифлиците на село Селановци. Той нямаше мярка. Нямаше насищане. Сетне, през 1892 година, започна да вилней из Добруджа и взе осем чифлика от Бутански, Провадалийски, Гайтаневски и Ючормански. Фердинанд си седеше в двореца и само му гледаше сеира. „Лапай, лапай, иде ти краят.“ Умори зетя му — военния министър Сава Муткуров — и постави за военен министър полковник Рачо Петров. Добре. Философски погледнато, нищо особено. Но иначе погледнато — това бе преврат. Постът на военния министър е най-важният пост. Това е ключов пост. Върховна власт, на върховни права и сили. Неотменим закон в политиката е, че който държи военното министерство, той държи всичко.