Аз му отговорих.
— Господин Титулеску, — говорех му вече на румънски — Вие напразно си въобразявате, че ще стреснете някого, че ще ни уплашите. Вие сте оградени отвред с врагове, които сте ограбили жестоко. И сте им взели най-хубавите провинции. Но не от България се плашете. Не и от Унгария.
— А от кого? — попита ме той разтревожен.
— Знаете от кого.
— Моля Ви, кажете ми от кого?
— От Червената мечка. Защото заиграе ли откъм Север, ще заиграем и ние, от юг. Но не заиграе ли тя, няма да заиграе никой. Ето това е вашият враг. А не ние, българите, с нашите чети. България, казах, сега е пълна с чети. Но не падаме. Ние сме си на власт. Няма да падне и Добруджа от нашите чети. Бъдете спокоен. Чети власт не свалят. Свалят я империи. А имате нещастието да бъдете гръб до гръб, дупе до дупе с най-великата империя на света. Като ви го отпере, ще ви пръсне зъмбата. И няма да се чува, няма да се вижда повече имението на хер Титулеску в Брашовско, в Добричко, в Банат.
Така му казах и го оставих сам.
България за пет години — от 1926 до 1931 година не получи от Обществото на народите нищо. Абсолютно нищо. Даже не ни отбелязваха в своя си бюлетин. Искаха само репарациите си. Искаха. Искаха и ние плащахме. Плащахме, докато се разорихме. И Ляпчев каза тогава: „Бюджетът на България се крепи на черупката на яйцето.“ Титулеску, Бриан — двамата приятели ни ебаваха майката по всички линии. Румъния и Франция, Югославия и Англия ни душаха. Душаха ни като зверове. Не ни правеха отсрочки на дълговете. Ние се задушавахме. Титулеску ми каза един ден:
— Господин Буров, вие не платихте тратите, не плащате лихвите, не давате нищо. Защо така? Или се надявате на прошка? Няма прошка, запомнете го. Вие ще трябва да паднете на колене, да се кланяте и чак тогава ще видим.
— Господин Титулеску — отговорих му аз — ние ще умрем. Ще пукнем от глад, но няма да се кланяме на чучела като Вас. Вие сте евнух. Вие сте недоносче. Вие не заслужавате да представлявате себе си, а представлявате Румъния Маре. Това е парадокс на историята.
Той ме гледаше като пукал, мигаше и мълчеше. Бе наистина евнух. Жена не бе виждал, като Николай Лилиев.
— Господин Буров, аз мислех, че в политиката има само дипломатически разговори и любезни думи. Вие ме смайвате с това, което сте говорили с Титулеску.
— Политиката, мило момче, има всичко — и сопа, и цепеница, и убийство из засада, и любезни думи, и мръсни, цинични разговори като тези. Аз мразя властите. Мразя ги като чума. Това гадна, долна язва. Става дума за хора като Титулеску, като връх на властниците. Народът винаги си е добър и е стадо овце. Няма защо да го крием. Той пасе, той дава вълна, кожи, мляко, агънца и Титулеску говори от негово име. Аз, като политик, изучавах психиката на властника-победител. Той е страшен. И Пашич — сръбският вожд, и Титулеску, и Братиану, и Папастратос, и Венизелос — всички бяха от един дол дренки. Когато съдиха генерал Гунарис в Гърция, защото загубил войната с Турция, с Кемал паша, аз казах на Титулеску в Букурещ (бях там на гости):
— Господин Титулеску, пазете се да не съдят и Вас някой ден.
— Защо?
— Защото и вие не мерите яйцето на дупето си, когато го лапате цяло. Нали знаете приказката за пуяка, който го хранели с цели орехи. Дават му малки орехчета, за да не се задави или задъни…
Не ме разбра.
През 1925 година, когато гръцкият генерал Пангалос нападна България, Румъния също струпа войски на северната ни граница.
Всички помислиха, че ще стане като 1913 година. Но аз единствен следях зорко какво прави Русия, какво прави Сталин през това време. Той най-неочаквано, ама най-неочаквано, прати една кавалерийска армия на южната си граница, към Бесарабията…
Този ход го забеляза и цар Борис III. И той следеше събитията в Румъния и в Русия чрез верни свои хора. Това е неизбежно. И е нужно.
От Букурещ се сепнаха. Изплашиха се, защото Русия винаги е била страшна с огромните си размери и с огромните си армии.
Всеки държи сметка за това. Така през 1925 година, господин Памукчиев, Сталин си е направил сметката. „Аз няма да позволя на влашорите от Букурещ да нападнат България. Тя си е моя. Тя си е наш контингент, наше завоевание, наша страна. Наш народ… Румъния е противна с лакомията си. Следователно, ще я държим за юздата“.