— Ходил ли си някога в Перник?
— Не — каза той. — Нямам време.
— Съветвам те да отидеш — рекох аз. — Това е много важно за нас, за всички. Ти трябва да отидеш там.
— Защо?
— За да видиш, че България пропада, че ние пропадаме.
— Голям песимист си, господин Буров — каза ми той. — Недей…
— Какво „недей“?
— Недей, каза, се тревожи. Каквото има да става, ще стане. Животът ни поднесе много горчиви изненади, ще ги преглътнем. И ще се оправим, както през 1918 година. И тогава бяхме зле, но се оправихме.
Аз го хванах за реверите. Той скочи прав. Уплаши се.
— Муравиев, — казах му аз — ти чуваш ли се какво говориш? Как ще се оправиш, когато в Перник зрее бунт, зрее стачка, зрее народен метеж. Там хората са оскотели, отчаяни, отвратени от нашата власт. Върхушката, интелигенцията е покварена и долна. Примирена е с идването на Русия, на червените, разбираш ли?
— Моля те — каза ми той. — Ще ми скъсаш сакото. Аз знам всичко, но ще се опитаме да спасим кораба. Няма да го оставим да потъне.
Тогава дяволите ме наскачаха. Замахнах. Пернах му една плесница и го оставих сам. Излязох и гледам напреде си генерал Наков, командира на Първа армия в София. Идва на доклад с началник-щаба на войската и с още двама-трима офицери. Те влязоха при Муравиев, а аз отидох при директора на полицията полковник Сава Куцаров, с когото се познавахме много отдавна. Попитах го какво е положението, как вървят работите. Той бе много спокоен човек и не се вълнуваше от нищо. Каза ми бавно, спокойно:
— Господин Буров, правим каквото можем и каквото трябва, но нещата не зависят от нас.
— А от кого?
Той показа на север, към Дунава.
— От оня там, с мустака.
— Кой?
— Сталин. Като каже на своите да нахълтат, ще нахълтат и ще ни пометат. Това е положението — ние сме в неговите ръце, на неговата воля. Каквото той реши, това ще стане. Ние можем само да чакаме…
И той се беше примирил. И той се бе предал вече душевно на врага. Нас ни чакаше гибел. Аз видях зиналия гроб и погледнах в него. И видях кости — кои на цар, кои на войник. Нали така се пее на погребение, господин Памукчиев?
— Да… И чух плач и ридание.
— Не. Все още нямаше плач и ридание. Не. Но имаше тъжна и безпокойна гледка. В София бе ужас, глад и развалини. По улиците планини от павета, камъни и тухли. София бе разорена и съсипана. Аз заплаках. Седнах в кабинета си и започнах да прелиствам старите вестници — „Утро“, „Зора“, „Слово“. Бяха ги струпали на масата ми. Блъснах ги. Седнах на канапето и видях Никола Мушанов да влиза при мене, клюмнал и той, като проскубан гъсок, като пуяк, когото са давили лисици…
— Какво ще правим? — попита ме той, като седна срещу мене. Беше в нов костюм, но зле скроен. Отпаднал. Отслабнал. Не беше научен да управлява в такова бурно време. Бе управлявал в по-добри времена.
— Според мене — каза ми той, — ние сбъркахме, че сложихме генерал Иван Маринов за военен министър.
— А кого да сложим?
— Генерал Наков, смел и решителен човек.
Аз скочих. Хванах и него за реверите.
— А бе, човек. Ти не виждаш ли, че сме изтървали народа. Изтървали сме интелигенцията, изтървали сме всичко, а ти мислиш за някакво униформено говедо, което се казва Маринов, Наков, Янчулев, Стефанов — една стока са всички. Народа изпуснахме. Народът ще ни затрие. Това мисли.
— Народът никога не се изпуща. Народът е с властта…
Онемях.
— С каква власт?
— С нашата власт.
— А бе, Мушанов, ти луд ли си, на луд ли се правиш или кукувица ти е изпила ума. Какъв народ бе, човек? Няма вече народ. Има гладни, отчаяни, недоволни хора, които искат нашата гибел. Нашата смърт.
— Не, такова нещо — казва — няма. Народът винаги е гладен, недоволен и сърдит на властта, но стои зад нея. Защото хаосът е още по-страшен без нея. Народът вярва, че властта е способна да се справи винаги с хаоса. А където има хаос, там има и смърт. Там има и глад. Сега за сега даваме по триста грама хляб на ден, даваме и по парче месо на седмица. Живее се. Но утре ще бъде по-лошо, ако дойде руснакът. Той нищо няма да дава. И това кара народа да държи за нашата власт. Властта има своя философия. Тя има своите поддръжници в населението — най-малко шестдесет на сто. А останалите четиридесет на сто са раздвоени — между анархията, хаоса и властта. Следователно на седемдесет на сто от народа може да се разчита винаги. Тридесет на сто ще се оправят.