— Аз — каза Андрей Ляпчев — и целият кабинет.
— Аз съм за Буров — каза Цвятко Бобошевски. Честен бе, умен бе Цвятко. Единствен той ме подкрепи.
Но Ляпчев постави въпроса за гласуване. И от целия кабинет само ние двамата с Цвятко Бобошевски гласувахме дядо Цанко да излезе от затвора, а останалите — той да остане. И той наистина остана. Същият ден аз му пратих на дядо Цанко долни дрехи, костюм, обувки, храна, лекарства, но писах в бележката: „От един другар, земеделец. Бъди здрав“.
И никога той не разбра, че аз съм му ги пратил. Пуснаха го от затвора като видяха, че умира… Аз плаках за него…
— Защо?
— Защото бе човек. През 1919 година, когато станах министър на търговията в кабинета на Стамболийски, той ми каза следните думи: „Господин Буров, Вие идвате при нас в бурно и страшно време. Бурята ще ни помете, но поне ще се опитаме да спасим каквото можем от България, да не умира цялата. Защото сега сме нищо. Но като я грабнат победителите, ще залезем завинаги. Народът ни не заслужаваше тази горка участ. Но, съдба. Дано се оправим. Ето защо ще Ви помоля да не дразните хората — работниците и селяните, с никакви глупави заповеди и разпоредби. Оставете ги да се лекуват сами. Птичето, като си счупи крачето, взема две сламчици, прави си скоби и си превързва счупеното краче с човка. Завърже го и оцелява. Вълкът, като си счупи крака — прегризва го и тича на три крака. Не се предава. Бори се с три крака. Важното е да оцелее народът ни, господин Буров. Ние ще бъдем пожертвувани, помни ми думата. Нас народът ще ни плюе и ще ни ругае. Но ние сме длъжни да се жертвуваме за него. Защото сме негови чада и негови учители. Всеки, който е учил, трябва да е готов да умре за народа си без хленч и да не чака благодарност…“
Това ми каза дядо Цанко и аз на 4 септември 1944 година, когато бях на 70 години, си спомних тези негови думи. И се запитах: „Атанасе, кой дявол те накара да се хващаш на това юдинско хоро, дето го води най-голямото говедо на света — Коста Муравиев, престъпникът, предателят?“ Като отне оръжието от селяните, той предаде на девети юни роднината си Александър Стамболийски с вързани ръце. Ако селяните имаха оръжието си на 9 юни, ние, сговористите, нямаше да видим власт. Селяните имаха триста хиляди пушки и петстотин хиляди револвера…
Всеки войник, всеки селянин, през войната си бе донесъл пушка, револвер и патрони — пълна торба. И то пушки — манлихери. Дето бият с абсолютна точност. Всеки селянин имаше скрито оръжие. Но Муравиев издаде заповед и го иззе. То попадна после в наши ръце. Аз презирам предателите — които и да са те. Предателят е гад, сволоч, мръсник. Предател се става по вътрешна нагласа и по външна нужда — за власт, за пари. Предател е оня, който се ползува от благата на предателството си. Сговорът съди Муравиев, но го осъди на затвор, а не на смърт.
Той остана жив. Зачете му се заслугата. Тоя тип, тоя мазник, представи си, господин Памукчиев, ми стана началник. На мене — на Буров. На човека, който е учил в Париж, в Европа. Да ме командува един човек без образование, без диплома, военен човек. Ах, ах, какво направих аз на 4 септември. Защо не ме тресна гръм, защо не ме удари светкавица. Щях да си седя в София, да си навестявам приятелките. Щях да си пия кафенцето с тях и щяхме да си спомняме за младостта. И белите цици на госпожа Радославова щяха да са в ръцете ми — ей в тези две ръчички… Това е животът, господин Памукчиев — да си в краката на жената или на двете й цици. А след това — да сложиш нещо в ръката й. Да я зарадваш. Защото жената е като дете — тя се радва на подаръка. И защо не — мъжът е създаден да печели, жената — да приема, да ражда, да гледа деца и да продължава живота. В природата всичко е на мястото си. Всичко е разумно сложено. За мъжа трябва да е гордост, когато може да носи радост и да раздава пари. Мъж без пари — огън да го гори. Утрепи го — грях няма. Мъж без пари е само хайлазинът, глупакът и затворникът.
Но аз се отклоних. Говорех за 4 септември. Още тогава аз видях, че съм обкръжен от интересчии, от бедни духом хора. А тези хора са най-опасните партньори. Който създава банка, търси богати акционери, който отваря фирма — умни и предвидливи съдружници. Банката и фирмата не щат само пари. Не щат само устави — искат глави.
Глави нямаше около мене през септември 1944 година. Да, нямаше глави. Муравиев бе проста, дървена кратуна, изцедена във военното училище, съвсем доизглупяла в затвора, по времето на Сговора. Амнистията го засегна, той излезе оттам и стана през 1931 година министър на просветата.