Тъкмо тогава обявиха за продан къщата на Петко Рачов Славейков, на Пенчо Славейков, на днешния площад „Славейков“ №8-9-10. Там бе тази стара къща, с голям двор. Искаха софиянци, искаха и молеха Муравиев да я изкупи за музей на Славейков или за музей на Министерството на просвещението. Но той отказа. През негово време разрушиха и съсипаха тази хубава стара къща. Аз бях там, когато я рушаха и видях как от тавана и от мазетата извличаха тонове книжа — книжата на семейство Славейкови. Видях и плаках. Но аз бях вече само един банкер, само един паднал от власт министър. Работниците извличаха вързопите от мазето, хвърляха ги в камионите и те изчезваха. А може би там да е била историята на България, на българския народ. Рухна тази къща и на нейно място се дигнаха десетина други…
Муравиев бе жалко подобие на управник, но аз пък бях още по-жалко подобие на министър, щом се съгласих да стана боцман при такъв келяв и калпав капитан. Станах юнга, станах прост моряк. Господи, как изглупях. Как паднах толкова ниско. Как?
(Блъска главата си с две ръце и цял се люлее).
— В нашата история, господин Памукчиев, е имало и по-жалки сцени. През 1913 година, през 1918 година. Такива сцени са се повтаряли, но не чак толкова жалки и мизерни. През 1918 година се изредиха трима министър-председатели: д-р Васил Радославов, Александър Малинов, Теодор Теодоров. Трима титани. Трима големи мъже — държавници, въпреки кусурите им.
— Казахте преди това лоши думи за д-р Васил Радославов…
— Да, казах. И сега ще ги кажа, но в сравнение с това чучело — Муравиев, той бе титан, той бе великан, той бе циклопът Полифем пред джудже.
Дотам стигна нашата история — да се повери в ръцете на един мошеник, на един хитрец и предател на своята партия. Муравиев може да е бил добър за себе си, но не бе добър за България. Той не видя, че корабът му потъва, че е капитан само за няколко дни.
Ние, всички негови министри, бяхме патили хора и не ни е простено да правим глупости. Глупости правят младите — за да имат време да ги поправят. А ние? Но това е — жаждата за власт е безгранична, както и глупостта. Глупостта на човека е толкова безкрайна, колкото и мъдростта. За жалост, плевелите се оказват по-жилави и по-дълговечни от житото. И го заглушават. И го удушават. И то умира. Плевелите на глупостта закопаха Велика България за векове. Аз видях нейното цъфтене, нейния възход и нейното грозно падение.
На 5 септември, когато Русия обяви война на България, при мене в кабинета ми дойде Никола Гешев с началника на Държавна сигурност Павел Павлов и началника на контраразузнаването Андрей Праматаров. Бяха с раници. Натъпкали се бяха с оръжие и с пари. Бягаха. Заминаваха за Пловдив. Поканиха ме да тръгна с тях.
— Къде, господа? — попитах ги аз.
— За джендема — отговори Гешев.
— Джендемът е в Балкана — казах аз. — Вие накъде сте тръгнали?
— За Тракия?
— Защо?
— Да сме по-близо до турската граница.
— Но как я докарахте дотам, вие да бягате за Турция, а народът да го оставите сам? Народът бяга към Русия, а вие бягате към Турция.
— Елате с нас, господин Буров — каза ми Павел Павлов. — При нужда, ще съставим задгранично правителство и Вие ще станете министър-председател. Обмислили сме всичко. Имаме нужда от сериозни и умни хора, да ни водят, да ни направляват. Ние явно не сме дорасли за това.
Но аз ги изгоних. Казах им, че съм бил вече политически емигрант през 1922–1923 година, мерси. Знам прелестите на това емигрантство. Ако ще се мре — в България да се мре. Не другаде. Защото човек без майка и без родина е парцал, той е нищо… Те си заминаха и изчезнаха. Аз видях отново гроба… И заплаках… Но не заминах…
Глупост е, мъченичество е да се бяга от родината, господин Памукчиев. Заклевам те — умри като просяк, но умри в родината си. Тя е земята, която те обича и те храни. Не я изоставяй никога. Тя може да стане гроб, но може да стане и градина — всичко зависи от тебе. Ако ти си на нея като добър стопанин, ще бъде рай. Ще бъде цвете. Но зарежеш ли я, тя буренясва и пропада. Земята е жива — тя диша и страда. Тя обича този, който я обича. Също като майка. Тя никога не е майка-мащеха. Тя иска нежност и любов. В България ние отворихме някога земеделски училища за простите момчета, главно в селата.
— Имаше и в моето село.
— Там, в тези училища, се учеше един предмет, „земелюбие“, но през 1924 година това говедо Цанков го изхвърли. Глупаво било. Разбира ли той що е умно и що е глупаво. Пълен глупак беше. А там се казваше, че земята е безценен капитал, за който капитал всяка банка плаче, бленува и се моли да оцелее. Да, моли се да оцелее.