В програмата на тези училища имаше предмет „кошничарство“. Учениците се учеха да плетат прекрасни кошници от ракита, от върба и придобиваха поне пет нови професии. Имаше пророчески думи в тия учебници. Ето това премахна Цанков. Затова винаги бяхме на нож с него.
— Господин Буров, кои според Вас са били щастливите мигове на България в нейната вековна история?
— Четири са били според мене. Така, както аз ги разбирам.
— Кои са те?
— Първо, основаването на България през 681 година.
— След това?
— Трети март 1878 година — денят на Освобождението на България. Тогава имахме линията Енос-Мидия, голяма част от Македония, излаз на Бяло море — вековната мечта на българина, имахме Южна Добруджа… И четвъртият момент е връщането на Южна Добруджа на България, през септември 1940 година… Това са те, бедните, оскъдни четири щастливи мига. Нашата история е бедна на топли, радостни възторзи и щастливи дни. Ние се радвахме съвсем малко през 1913 година на победите си и загубихме всичко след Междусъюзническата война. Ох, как го загубихме… Аз бях тогава министър на търговията в кабинета на д-р Стоян Данев и видях всичко отблизо. Братът на Иван Вазов — генерал Георги Вазов бе тогава мой колега, министър на войната. Видях го да плаче в един ъгъл на кабинета си. Захлупил се на масата, блъска чело о дъските и плаче, плаче… Никога не ще забравя този час, този момент. Да имаш всичко и да загубиш всичко — това е ужас, това е трагедия. А през 1940 година ние си възвърнахме нашата златна Добруджа и аз плаках от радост и умиление. Дигнах се и отидох там, в Добрич, в Балчик, в село Люляково, в чифлика на Кръстю Кьорпенчев. Той беше поканил там генерали, банкери, министри. Иван Багрянов дойде с любовницата си, която искаше да пее, но се напи и падна под масата. Като я вдигахме, започна да ни ругае… България, господин Памукчиев, е била винаги сбор от радости и скърби, но скърбите за жалост са били винаги повече.
— Кои са най-скръбните мигове в нашата история?
— Първо, византийското иго от 150 години. Второ, турското иго от близо 500 години. Разкъсването на България от Берлинския конгрес през 1878 година, Междусъюзническата война, Европейската война, Ньойският договор, това са най-злочестите мигове. Аз не смятам разните земетресения и природни бедствия за нещастие за народа ни. Те са навред по света. Нещастие е когато ти разкъсват родината, когато ти вземат брата роб — това е велико нещастие. Аз, като човек и като българин, плача за всяка народна беда. Но тя не идва сама — едната вика другата. Затова държавата и държавникът трябва да мислят отдалеко, за да предотвратяват нещастията. Банките у нас винаги са мислили как да предотвратяват нещастията и фалитите. Това впрочем е грижа и на държавата. Който става държавник трябва да мисли преди всичко за държавата, за родината си, след това за себе си. И затова в България ние нямаме нито едно произведение на литературата, в което да е описан държавник като Пит-Стари, Пит-Млади, като Наполеон, като Клемансо или като Маршал Фош.
— Те големи държавници ли са?
— Много големи. Френският маршал Фош стана даже главнокомандуващ на съглашенските войски през 1918 година и постави Германия на колене. Това е велик ден за Франция и за френската държава. Ние, българите, бихме дали душата си за такъв щастлив ден. Камбаните бият, свещениците в тържествени одежди вървят по улиците и пеят. Народът ликува. Децата се прегръщат и плачат. Старците целуват войниците, офицерите… Германия е на колене. Кайзерът моли за милост. Принц Макс Баденски иска примирие. Цяла Германия стене и вие от болка, от мъка, от отчаяние. Маршал Фош тържествува. Ето, тези мигове, господин Памукчиев, превъзпитават нацията и карат французинът да се чувствува горд и щастлив. Това си струва жертвите и труда.
Аз, като военен, като войник, мога да разбера радостта на Франция. И вярвам, всеки ще я разбере. Само през 1913 година ние изживяхме такава радост, но за кратко време.
— Маршал Фош можеше ли да бъде избран за президент на Франция тогава?
— Разбира се, че можеше. В Америка това е ставало. Ето, първият президент на Щатите става Георг Вашингтон и изкарва цели два мандата. Когато му предлагат и трети мандат, той казва: „Не, никога.“ „Защо?“ — питат го. „Защото — казва той — всеки един политик се изхабява и уморява за четири години. Осем години са предълъг срок. Затова си изберете друг президент. Аз не мога да дам повече нищо на моята страна. Тя иска млади, енергични хора, с размах и с любов към работата. Не към парата, към работата. И който дойде след мен, да декларира веднага всичките си имоти — да се види какво има, какво притежава, какво е спечелил. Ако не е спечелил нищо — значи той е негодник, некадърник и бездарник. Ако е спечелил — как го е спечелил, с какви средства? С ум, с такт, с воля, с маневри, с почтени сделки или с мошеничества. Ако е с мошеничества — вън. Той не е за Америка. Америка трябва да има способни, честни и богати президенти. Да не ламтят за пари, а за име, за чест, за потомството си — да му оставят честно име. Ето такъв човек ще си изберете. Аз ще гласувам за него. И моля ви, никога на го оставяйте да ви измами. Разнищете ризата му до конец. Вижте и калта под ноктите му — да няма в нея отрова. Америка има нужда от умни и честни управници.“