— Е, не е чак толкова да няма. Има земя, има добитък.
— Аз говоря за надземни и подземни богатства, за богати, топли морета, като на Гърция и Турция, като на Испания и Португалия. Светът получава 80 процента от благата и парите си от океаните и моретата. Англия забогатя от пиратите, Франция — от колониите си, Испания — от златото на Америка, Португалия — от златото на Бразилия, на Индия, на Ангола и Мозамбик. Това аз разбирам под банки, банкери, пари и богатство. Тези държави трупат милиарди, имат златни резерви и имат какво да изнасят. Ние нямаме нищо. Румъния има земя и гори, петрол и риболовни полета, а ние — среден пръст.
— Много сте мрачен днес. Какво четохте снощи?
— „Най-нова история на България.“
— От кого е тя?
— От Никола Станев. Нямаше какво друго да взема от читалището. Взех нея и се натъжих. Лъже този синковец на поразия. Аз помня историята на България от 1885 година, от Сръбско-българската война, когато бях на десет години. Видях как се опразниха селата и градовете — мъжете до един заминаха войници. Биха се и гинеха, но спряха сърбина. Обаче това разори България. Това бе първото й финансово крушение. Резервите, натрупани за седем години мирен живот се стопиха. Познахме отново. Сетне се заредиха избори, избори, избори — еба й се майката на тая България от избори. Всяка година избори. Всяка година пукнати глави на избиратели. На две години — избор на кметове, на четири години — на депутати.
— Господин Буров, имало ли е в България някога напълно свободни и честни избори? Без насилие?
— Никога.
— Никога?
— Абсолютно никога.
— Защо?
— Не е в мой интерес, в интерес на моята каста или съсловие, както щеш го вземи, господин Памукчиев, да говоря това, но не мога да си изкривя душата и да кажа, че някога е имало свобода на изборите. България не помни такъв час. Това е толкова рядко явление в света, колкото е идването на Халеевата комета. Тя си идва редовно на 75 години веднъж, посвети си, покаже си дупето и беж да я няма. Ние зяпаме и чакаме 75 години…
Та, в България първите избори през 1879 година минават с побоища и насилия. Редуват се ту консерватори, ту либерали, после идват народнолибералната партия на Стамболов, националлибералната партия на Боян Смилов, и коя ли не още… Идват радикали, идват дружбаши, идват комунисти, идват широки социалисти — на Янко Сакъзов, на Кръстьо Пастухов, на Димчо Казасчето, нерезчето, копучето от Трявна, което сега ви е министър на пропагандата и ви пее дитирамби, пее ви псалми и ви приспива със словото си. А словото му е омайно, като на сирените от Сцила и Харибда. И ви се врътка, и ви се гали, и ви се глези, и ви се плези — и вие не виждате, серсеми такива, че той си играе с вас. Че той за едно министерско кресло е готов и дупе да дава, и дупе да ближе… Слушам речите му по радиото и се смея.
— Защо?
— Да знаете едно от мене, господин Памукчиев — той при когото е отишъл, добро не е видял. И е падал от власт. Ще паднете и вие, ако не го изгоните овреме. На 9 юни влезе в Сговора, поседя колкото да върже министерската пенсия и си отиде. След това проф. Цанков падна. Ние дойдохме на власт, но се пазехме като огън от него и не го допуснахме да припари при нас. През май — на 19 май 1934 година, — Кимон не го прие в кабинета си (макар той да основа „Звено“) и го затири пълномощен министър в Югославия, в Белград.
— Много го мразите.
— Как да го обичам като носи проклятие. Той е прокълнат от съдбата — където иде всява раздори и ядове.
През 1930 година се чествуваше в София 70 годишната дейност на Янко Сакъзов, водача на „широките“ в България. Един много умен човек. И аз го попитах: „Господин Сакъзов, ще поканите ли Казасов?“ „Не“ — каза. „Защо?“ „Само като го видя, ми се разваля настроението.“
— Сакъзов не умря ли рано, господин Буров?
— Не. Дочака юбилея си. Тогава той стана и каза такива думи за България и за българския политик, каквито никога не бях слушал дотогава. Той е шуменец. А шуменците — като изключим генерал Рачо Петров — са много, много умни хора.
— Какво каза той?
— Каза горе-долу следното: „България е имала винаги един умен и добър народ, но лоши и бездарни управници. За мене, каза той, не е бил умен управник Петко Каравелов, който не построи нито една държавна фабрика, за да създаде поминък на народа, да го запомни народът с нещо, както е направил Евлоги Георгиев. България има нужда от фабрики. Но не да създава пролетариат, както искат комунистите, а да създава заможни хора. Само заможният човек, независимият и сигурен в хляба си човек купува книги, чете, мисли, образова се и учи децата си. Безработният е враг на държавата, враг на обществото, враг на всичко. Колкото повече безработни има една държава, толкова тя е по-окаяна и по-бедна. Всеки безработен има право на къшей хляб, на паничка чорбица, на подслон. Защо ще го лишаваш ти, бездарни управнико, от къшея му хляб, от паничката бобена чорбица. Ами че и той е човек. И той е чедо на тая земя. Утре, ако враг нападне родината ни, той няма да каже: «Аз съм безработен. Аз не съм длъжен да браня гладния си, празен живот. Бранете го вие, богатите, имащите, вие управниците, дето ме държите гладен.» Но ще му връчат повиквателната.“ Ще му дадат пушката и той трябва да брани, господин Памукчиев, своята мила България. „А управниците — продължи Янко Сакъзов, те седят на топло, ядат, пият и смятат да управляват вечно. О, окаяни и жалки управници — провикна се той и протегна ръце нагоре, към небето — вие не сте лягали никога гладни, не сте спали по гара София и по нейните коловози, не знаете що е глад, що е мъка. Аз ви заклинам, аз ви проклинам — вие не сте годни да водите България.“