— Защо слагате и Панайот Волов? Защо не Тодор Каблешков, Захари Стоянов?
— Ще Ви обясня и с това свършваме днес. Това ще е омегата на днешния ни разговор. Вие, господин Памукчиев, ме накарахте да се развълнувам, а аз не съм свикнал с това. Вълненията скъсяват живота на човек, а дългото ебане с хубава жена го удължава. Това да го знаете от мене. Затова, намерите ли хубава жена, няма да бързате да се разделяте.
Питате ме, господин Памукчиев, защо слагам Панайот Волов в числото на четиримата най-велики българи. Слагам го, защото само той, подчертайте това, само той, единствен човек в българската история се отказа от поста си, от правата си, от славата, от суетата, от всичко — за Отечеството си, за България. Когато го избират за апостол, за главен апостол на Четвърти революционен окръг в Гюргево, през зимата на 1876 година, той взема за помощник Георги Бенковски — един прост караабаджия от Копривщица. И после, като вижда, че този прост караабаджия е гений, че е роден за водач, за пълководец, че е по-добър и по-достоен от него, предава нему своите пълномощия, той минава на втора линия, а Бенковски излиза начело.
Такъв случай в световната история няма. Това е един-единствен случай. И това го прави българинът от Шумен — Панайот Волов… Баща ми е търгувал с баща му — Вичо Волов. Къщата им бе на главната улица. Знам целия му род.
Шумен даде на България едно име — и то му стига — Волов…
— Даде и Васил Коларов…
(Смее се).
— Знам и него. Учили сме заедно в Женева, в Париж. Мой приятел бе. Хубав човек, но не може да стъпи на малкия пръст на Волов.
Волов е неповторим, като Ботев. Той дава всичко за България, всичко. Велики са тези хора, които дават всичко за отечеството си.
Васил Коларов е един обикновен партиен агитатор и скромен политик, който винаги ще свири втора цигулка, като Енгелс след Маркс, като Шилер след Гьоте.
— Какъв бе Коларов като студент?
— Умен, добър, трудолюбив, студент-спортист, студент като всеки българин. С нас учеше Иванка Христова Ботева, тя ни бе състудентка. Учеха много българи, но гений не стана нито един. Ние се оказахме добри епигони на своите велики бащи.
— И банкерите ли могат да бъдат велики?
— Да. И банкерите. Всеки в своята област може да бъде велик, стига да намери време, пролука, капитал, влияние, връзки и исторически шанс.
— Вие намерихте ли Вашия шанс?
— Не.
— Защо?
— Защото трябваше да работя с пълни кретени и глупаци, като проф. Ал. Цанков, като Андрей Ляпчев, като д-р Стоян Данев и като последния кретен на България Александър Стамболийски.
— Вчера го нарекохте „гений“, днес кретен. Защо така?
(Пие вода).
— Защото е абсолютен кретен. Да държиш властта, да имаш армията, полицията, оранжевата гвардия, 90 на сто от селото да е зад тебе, с тебе, да спечелиш изборите с 99 на сто и да ти ритнат шута, да ти ударят ритника в гъза на 9 юни. Еби му майката славовишка. От такъв по-голям глупак няма. Затова го смятам за кретен. Изобщо в живота си, господин Памукчиев, аз съм работил с много изтъкнати кретени от национален мащаб. Кретен в известен смисъл бе и Иван Вазов. През 1920 година, Александър Стамболийски, за да го спечели, а и да си създаде име на меценат, му предлага разкошната къща Бартелеми-Вайс, на улица „Раковска“, предлага му вилата на Чапрашикови в Чамкория, която правителството изкупи за осемстотин хиляди лева с гората наоколо, предложи му един милион лева, даваше му субсидия, годишна субсидия, а Вазов отказа да ги получи. Това го знаем само ние: Стоян Омарчевски, Александър Стамболийски, Райко Даскалов и аз — Буров. Вазов го сподели с мене и с брат си Владимир Вазов. Ето го, жив е. Сега живее в село Рибарица, Тетевенско. Идете при него, господин Памукчиев, и го попитайте. Той ще Ви го каже. Той ще Ви го потвърди. Вазов не прие, защото щели да сметнат, че той ставал „храненик“ на БЗНС, на земеделците, на Стамболийски.
Глупак. Приеми. Вземи всичко. Запретни ръкави. Започни работа и напиши „Аз, Вазов“ — мемоари в пет тома, да има да четем… Да има какво да видим, да оценим България и българите. Защото той е познавал лично и Христо Ботев, и Васил Левски, и Захари Стоянов, и Стамболов, лично, лично, лично… България има нужда от мемоари, господин Памукчиев, мемоари.
— Господин Буров, защо според Вас е отказал Вазов?
— Защото е поет.
— Какво като е поет?
— Поетите не мерят нещата с нашия аршин.
— А с какъв аршин мерят?