Петър Габровски си го получи. Аз и без това не го обичах него…
— Защо?
— Беше маниакален тип. Нямаше срам. Беше нагъл. А наглите са опасни за обществото. Наглостта е признак за ниска култура и лошо възпитание.
— Сговорът някога смятал ли е, че ще загуби изборите на 21 юни 1931 година?
— Никога… Но едно на сто имаше все пак презумпция, че може да ги изгуби. В България е така — който е на власт, иска да остане на власт. А който докопа властта, гледа как да не я изпусне и как да я даде на правнуците си. Не за внуците става дума, а за правнуците. Ето защо, в Америка хората са въвели четиригодишен мандат — както в Англия.
За четири години — каквото направиш, направиш. Там избират и полицейския си началник, и свещеника си — всичко се избира.
— А в България, вие защо не го въведохте това?
— Не можеше. Всяка управляваща партия идва на власт да се обогати, а не да прави кефа на народа. Това бе цялото нещастие на българската изборна система. Ние, българите, търсим облага, злато, златна мина във властта, а не чест и име — двете сили, двата фактора на прогреса. Просперитетът на българина — политик идва от властта, а не от честта. Затова кметът на село се покварява за една година и на втората вече никой не го избира, освен ако не направи машинации с властта. Всеки новоизбран кмет идва с надеждата да манипулира хората, да обработи общественото мнение, че е честен, прям и откровен, а той е мошеник. Кмет значи хитрец. Кмет значи добре замаскиран престъпник по душа, който не може да си намери другаде добре платена работа и посяга към общинската каса.
Нека кмет да става учителят — за две години, а след това пак да се хваща за училището. Но да е учител, а не професионален политик.
България, господин Памукчиев, е плакала, викала и потъвала в борчове от професионални политици. Професионализъм е нужен навред, само не в политиката, подчертайте това два-три пъти. Не в политиката. Аз бях преди всичко банкер, финансист. Ляпчев бе стопански деец, организира Популярните банки. Цвятко Бобошевски — министър на търговията — бе юрист, имаше професия човекът. Без професия ли е някой — не бива да се допуща в политиката. Това е гибел за народа.
— Господин Буров, Вие тук си противоречите.
— Защо?
— Защото Ляпчев не е имал голямо образование и е бил професионален политик.
— Дипломата не е гаранция за просперитет в живота, господин Памукчиев. Той четеше много. Познаваше отлично световната икономика и политика. Бе във връзка с всички финансисти — той самият е голям финансист. Бе министър на финансите в кабинета на Александър Малинов през 1910 година — от 5 септември 1910 до 16 март 1911 година. След като падна правителството на Малинов, дойде на власт нашата партия и кабинетът се състави от Иван Евстатиев Гешов.
— Кой стана министър на финансите?
— Теодор Теодоров — също юрист, банкер, умен човек. Ние, хората от Народната партия, давахме линия само на богати, умни и с професия хора. През 1897 година направихме Иван Вазов министър на просветата, защото имаше най-богатата и най-стабилната професия на света — писателството. Тази професия го издигаше високо — високо над нас и даваше име и знаме на нашата партия. Така че Ляпчев може да не е имал диплома на висшист, но е имал пипе. А пипето се проявява в личната ти работа. Ляпчев умря и остави на жена си едно наследство от 360 милиона лева… Остави къщи и имоти за 370 милиона лева — общо 730 милиона… Иди и спечели и ти толкова, господин Памукчиев, и после аз ще те питам тебе — имаш ли диплома от Женева или Прага, от Лондон или Кеймбридж. Пет пари не чини нито една диплома, когато нямаш нищо зад гърба си. Дипломата е само за авторитет, за кураж, за самочувствие. Тя носи само ядове, а парата носи само самочувствие и наслади. Който има пари отива в кабарето да се весели, да пее, да танцува. Да се почувствува млад, силен, красив. Кабарето е за това — да повдига самочувствието на човека. А на вас първата ви работа, като дойдохте на власт, бе да премахнете кабаретата.
— Те бяха премахнати вече.
— Кога?
— През 1943 година.
— Няма такова нещо.