— Има. Закрити са, поради бомбардировките…
— Бомбардировките станаха през 1944 година. Кабарето е място за развлечение. Това не е публичен дом, господин Памукчиев. Затова всяка богата държава има кабарета и това е едно от мерилата за богатството на една държава. Има ли барове вариетета и кабарета — значи държавата е богата. Няма ли — или се готви за война, или е много-много бедна.
— Кое бе най-хубавото кабаре в София?
— „Нова Америка“, „Прентан“, „Паризиана“ (до 1929 година), „Ориент“, „Етоал“ — това впрочем бе бар, на улица „Малко Търново“. Аз като сериозен човек, като министър, не съм ходил по кабаретата, но съм водил гости — колеги, приятели, банкери. Това е място за разтуха и смях, за песни и игри. Човек има нужда от това, защото ежедневието ни убива. Ако не се посмеем, не се повеселим — умираме. Българинът страшно обича песните и игрите, но не обича да пилее пари за тях. Кабарето иска много, много пари. Ние, българите, като че ли сме прокълнати вечно да сме без пари. България е имала пари само веднъж — между 1908 и 1911 година. Тогава вървяха златните монети, звонкове — те и те се ценяха по-малко от книжните пари. Това е парадоксът на времето. Моите чиновници се биеха и караха за книжни пари, не щяха наполеони — късали им джобовете… Ох, кога ще се върне това време. Никога…
Буров спира да говори. Напълва чашите догоре с червено суходолско вино, гъмза, пие бавно и клати тъжно глава. Аз го гледам и мълча. Той пак налива чашите, но не пие. Държи я в ръка, гледа виното. Замислен и тъжен, все клати глава.
— Защо няма да се върне, господин Буров?
— Почакай… Почакай… Това ме измъчва. Да, няма да се върне, защото България през 1908–1911 година биеше света по брой на добитък на декар, по брой на овце, кози, агнета, ярета, крави и биволици, коне и волове. Ние забрахме тогава мунтетата, пущинаците на Балкана. Аз съм виждал как балканджията от един декар нива в гората вади по 20–30 кила чисто, бяло, едро жито, като дренки… То не си връща семето дори, но той пак оре, пак сее и вади, вади нещо. Хвърля 20 кила семе, вади 30 кила жито. И слама вади. И храни добитъка с нея, и му постила. И тор прави, и тори нивката си и тя му дава следващата година 50–100 кила жито. Той е щастлив. Той е доволен. Ах, господин Памукчиев, ах, младо момче… Кой ще оре, кой ще сее занапред, като ти, селянчето, си избягал от село и си отишъл в града? Баща ти ще остарее, ще побелее, ще се гътне и ще умре. И тогава кой ще наследи нивките му? Кой ще чеше кравите и биволиците? Кой ще ни праща това сирене и тази хубава, крехка сланина — за мезенце на винцето? Кой? Баща ти прави наденици и суджуци, луканки и саздърма, а тогава? Кой, ти ли? Ти ще подгониш курвите на София. Вие, селяните, умирате за бели кълки. Нивите ще баталясат. Ще пропаднете и ще станете келемета.
Келеме хляб не дава… Келемето — селянин в града полза не носи. Вие, всички вие, дето идвате в града, сте келемета. Пишлигари… Ставате чиновници и курвари. А от чиновник-човек хляб не чакай. Доноси чакай. Курвалъци чакай. Мръсотии чакай. Разводи чакай. Подлости чакай… Ще ги имаш в излишък, но хляб не чакай. Вие ще има да тропате на гробовете на бащите си и да плачете над тях, но те няма да ви чуят. И няма да ви помогнат. Защото със смъртта на всеки селянин-орач, сеяч, умира по една клетка на Майка България. Когато човек излезе на полето да оре, да сее, земята се обновява и държавата се подмладява.
А когато насекат ралото, по-добре да насекат децата си. Тези мръсни и долни профани, погражданени селяни. „Който съсече рало, проклет да е“ — каза един ден Цанко Церковски. Той бе умен човек. Голям българин. От цялата сган на БЗНС, на дружбашката орда на Стамболийски, той бе най-умният измежду тях. Той казваше: „Ние, земеделците, крепим света на раменете си и на дръжките на ралата си“. И е прав.
Земеделският съюз за мене е нужна партия и организация, но тя за нещастие няма умни водачи. Един Никола Генадиев поиска да й стане водач и го застреляха.
— Стамболийски е много умен човек…
— Книжките ли четеш? Речи ли слушаш? Откъде знаеш?
— Чета речите му.
— Има огромна разлика, господин Памукчиев, между чута реч и отпечатана реч. Редакторите, тези мискини, за какво са, за какво, тая долна и пошла сган — тя оправя, речите на бездарниците-оратори.
— Няма такова нещо.
— Аз мисля, че също съм оправял такива речи, господин Памукчиев, както и ти, като репортер и журналист. Ние, хората от банките, знаем всичко. И няма защо да си затваряме очите пред нищо. Ако вие, комунистите, не оцените банките и банковото дело като основен фактор на стопанския прогрес, ебана ви е майката. Свършено е с вас. Защото банката е всичко, а речите на ораторите са нищо, когато няма пари и когато има безработица, или страх от безработица.