Безработицата, както казах, е чумата на всяка власт, на всяка държава. Ето защо, умните държавници оставят селянина да се радва на земицата си, да чопли, да рови, да сади, да сее, да пръска и да прибира грозде и да си налива от бъчвичката винце. Пийне си една паничка, смачка една глава лук за мезе, хапне сланинка, потупа се по корема и ох-бабанко, тук ли си — там стой. Вечерта в седем часа той ляга да спи. Децата в собата, той в хашовото — нали така се казва външната стая, откъм камината. И погне бабичката. Натисне я на рогозката, докато децата спят и току-виж — другата есен виси нова люлка, с ново бебе… Ебе селянинът, ебе на поразия и не мисли за бъдещето на децата си. А от това държавата печели. Едното дете пасе кравите, другото — овцете, третото — козите, четвъртото — телците, петото — агънцата, шестото — свинете. И децата носят блага. А бащата пак си пийва, селянката пак ражда и праща синовете си войници, а щерките си — слугини. Това е, господин Памукчиев. Колко слугини излизаха от твоето село за София, за Гергьовден и по Димитровден? Знаеш ли?
— Да…
— Колко?
— Сто-двеста.
— Колко твои съседки ходят в Перник, Унгария, Австрия на бахча? Или в Америка?
— Пак толкоз… Сто-двеста.
— Ето на, моята теория се сбъдва. България дава градинари на цял свят. И те носят, като пчелички, пари в България.
Децата са благодат божия. Но знай и запомни от мене, господин Памукчиев, гражданката не ще деца. Тя си пази инструмента само за удоволствие и прави аборти на поразия. Сега да си лекар-гинеколог. Те ебават майката на България днес. И вчера, и завчера — те винаги са били гробокопачите на България. Ислямът забранява на жената да прави аборт — тя трябва да ражда. Тя е фабрика за деца и за наслада на мъжа. Затова ислямът, турците ще ни дойдат до хак един ден — те ще ни превземат. Те ще ни ебат майката, защото те правят деца, а ние правим глупости. Лекарите-гинеколози трябва да се убият с камъни. Аз съм съгласен с исляма, съгласен съм с католическата религия. Абортите в Италия, Испания, Португалия са абсолютно забранени. Само така ние, българите, ще се оправим. Българката не е умна жена в сметките.
— Защо въздишате, господин Буров?
— За младостта. Толкова хубави жени съм обичал, толкова хубави жени съм срещал… Човек, господин Памукчиев, трябва да си иска. Видиш ли жена, поискай си. Не е грях. Ако мине — мине. Ако даде — даде. Ако ли не — сбогом, мила… Я вземи китарата… Я запей „Непозната тъга ме измъчва сега“… За днес стига толкова. Ето, мръкна се, давай китарата.
Оставям писането, вземам китарата и запявам:
Буров ме слуша, тихичко пее и се просълзява. Аз го изчаквам да се успокои. Той иска още, още и аз започвам да редувам песните:
— Някога, господин Памукчиев, — започва отново Буров — на панаирите имаше стотици грамофони. Хиляди грамофони. И по цял ден свирят, пеят, хората слушат и запомнят песните като теб. Аз не мога да помня много песни. Помня цифри, дати, имена — мога да ти изброя всички кабинети на България от 1879 година досега, до кабинета на Кимон.
— Това ме смайва… мене.
— А ти ме смайваш с гласа си и с песните си. Как си ги запомнил? Запей, моля те, „Еделвайс“ и „Адио, Маре“, „Последно сбогом“…
Свирих и пях до късна нощ. Той си отива, а на другия ден — пак песни. Моята хазяйка също обича песните, но ги слуша през стената.
Тази сутрин разговорът ни започна по-особено. Аз вървях по улицата и гледах към дюкяните, свирех, приказвах с поета Атанас Смирнов, който е председател на читалището, а Буров стоял на ъгъла и ме наблюдавал. Аз не го видях, а той ме видял. И като седнахме на разговор започна да прави разбор на вървежа ми, на държанието ми, на разговора ми с Атанас Смирнов.
— Вървиш бавно по улицата и зяпаш, добре, но защо вървиш така отпуснат? Никой няма право да ходи на този свят отпуснат. Не е време за отпущане. Целият ни живот, господин Памукчиев, е едно напрежение. Един устрем напред, една безкрайна верига от грижи, борби и тревоги за насъщния.