Това убийство на Петко Д. Петков ме смая. Аз веднага позвъних на Пане Вичев и на директора на полицията тогава. „Вярно ли е, че е убит Петко Д. Петков?“ „Не знаем, — каза ми директорът — от Вас го научаваме, господин Буров.“ Аз му казах тогава: „Слушай, хей, серсем. Ще те изгоня като парцал, мръсник с мръсник. Ние драпаме пред света, драпаме със зъби и с нокти да получим доверие, да вложат чужденците капитали в България, да отворят банки и фабрики, да получим заеми, а вие ни подсичате корените. Вие, с вашите глупави убийства. Вие като сте негодни да водите борбата с опозицията, подайте оставка и напуснете. Чуваш ли, подай оставка и напущай, или ще те обеся на първото дърво…“
Той дойде при мене.
Аз хванах бастуна и чата-пата, повалих го на земята. Падна той, завика „помощ“. Дойде началникът на банковата охрана. Аз му заповядах: „Смажи го. Ето ти бастуна. Искам да го пребиеш пред мене.“ А той бе едно биче, един бабаджанко, скала разцепва с юмрука си. Смаза го, преби го и го откара в дома му с моята кола.
Политик, който убива съперниците си, не е политик. Със съперника се спори. Тогава наредих да се отпуснат пари и хартия на полицията, да издават свои вестници под най-различни имена — Нова Камбана, Вечерна поща, Варненска поща. „Варненска поща“ се поддържаше от полицията. Редакторите на вестника даваха вид, че са независими хора, но те бяха храненици на полицията. В София поне пет вестника се издържаха тайно от дирекцията на полицията.
— Те са имали и списание „Полицай“.
— И списание имаха, но то е за пряка, вътрешна работа. Всяка полиция в света има редакции, вестници, списания, хрантутници, които й вършат работа, но без убийства.
Аз го пребих оня директор на полицията, не защото ми бе много мил Петко Д. Петков, не. Аз го пребих, защото ми пречеше на бизнеса. Всеки банкер мисли преди всичко за бизнеса си, след това — за нещо друго. Това му е животът. На офицера — животът му е армията, на земеделеца — земята. Моята нива бе в банката. И там аз орях, сеех, жънех, прибирах. Това е, господин Памукчиев — да бъдеш добър стопанин на нивата си. Ако ти се наложи някой ден да влезеш в политиката, знай, че никъде в света една страна няма постоянен превес, освен в даден момент. Всяка власт, всяка държава в края на краищата си намира майстора и получава онова, което е заслужила.
Римската империя властваше седемстотин години на света и наказваше всички, които се надигнеха срещу нея. Но се намери един бабанко… Около четиристотната година след Христа се появи ордата на Атила. Атила Бич Божи. Той бе създал първата в света конфедерация на племена и народи и връхлетя на Римската империя.
Почна да я изтребва. Почна да я атакува и я смаза. Сломи я… Атила загина, но загина след век-два и цялата Римска империя. Тя се раздели и се разпадна. Западната изчезна, остана Източната империя — Византия. Византийските императори започнаха да развиват не армията, а търговията. И чрез търговията завладяха половината свят. Който заложи на търговията като оръжие, той залага на здрава почва. Който залага на меча — загубен е. В света, сега-засега, има две големи и страшни държави, господин Памукчиев — Америка и Русия. Те обаче ако не заложат на търговията, а заложат на меча — ебана им е майката. Ще загинат. Мечът трае стотина години и угасва. Търговията е вечна. Вечна като любовта, като младостта. Защото тя има един безкраен, световен резерв — селото. Селянинът с едната ръка работи земята, с другата пазарува на пазара. Той произвежда и продава. Рикардо и Адам Смит, Никола Сакаров в България — всеки що-годе умен икономист ще ти го повтори. Това е мисъл не на Адам Смит, не на Рикардо, не на д-р Никола Сакаров, който започваше всяка своя реч с това нещо, това е мисъл на древните хора. Преди да погледнат към небето, са гледали първо към земята. Орали са я, напоявали са я, радвали са се на богата реколта. Защото без поглед към земята, няма поглед към небето. Човекът, запомни това от мене, господин Памукчиев, първо е изорал, засял, оплевил житцето си и после е погледнал нагоре към небето, към бога — да се помоли за дъждец.
Сухата земя не ражда.
„Дай боже“ е първата молитва на човека. „Дай боже дъжд, да се роди ръж…“ Ръжта според мен е предшествувала житото. Защото от ръженицата човек си е правил и дрехи, и покрив на колибата, и постелка, и завивка… Ръжта е фактор на културата. Ръженият хляб, както знаеш, се яде в двореца — там бял хляб не се яде…