— Със своя поетичен аршин. Те живеят в друг свят, като светците, като бога. Те са богове. И те знаят смисъла на живота по-иначе от нас, обикновените хора. Вазов сметна, че ще се продаде за пари, ако приеме този дар. На него му се струваше, че ще го сметнат за отстъпник от своята Народна партия, от бюрото и от другарите.
Пълен глупак…
Той не разбра, че като остави пет тома мемоари, ще остави пет пъти повече на България, на своята партия, на своя град, на своя род.
Вазов бе гений на гениите.
Като чета неговото „Неотдавна“ и разказите му за Васил Левски, страничките за Ботев, аз плача. Плача и ридая над съдбата на България. Този гений трябваше да пише само за тези хора. За великите българи, а не за „Докузмерджанов на капъните“…
„Една българка“ е най-хубавият му разказ.
Вазов имаше какво да ни разкаже, както Ботев, както Левски.
За съжаление, ние българите бягаме от мемоарите.
— Защо?
— Първо от глупост. И второ, от скромност. Ако Ви говоря сега, господин Памукчиев, то е да наваксам и аз пропуснатото. Дано чрез Вас аз успея да споделя нещо, да докажа нещо, защото е грешно човек да погребва всичко. Грехота е. В България Константин Бозвелиев написа мемоари, вашият свети-господ Димитър Благоев също направи опит да напише нещичко, но само опит. Той бе умен и честен човек — не ще и дума, но само с ум и честност история не се прави.
— А с какво се прави?
— С пари, с вестници, с книги, с поети, с писатели, с армия. Армия без бойни песни не е армия. Армията трябва да върви и да пее. И да влиза в боя с бойни песни. Кой ще ги съчини? Поетите, музикантите. Те са светците на вселената. Те. Този, който съчинява бойни песни, той е най-великият поет. Вазов съчини няколко песни. Те са малко.
Жената на Буров дойде при нас откъм кухнята и ни донесе сладко от дюли — в малки, стъклени чинийки и по чаша вода. Буров изпи първо водата, после започна да яде сладкото. Аз го попитах защо прави така.
— Защото преди сладко винаги се пие вода. Това усилва двойно повече удоволствието от него. Аз обичам когато ям или пия, да изпитвам максимум удоволствие. Виното трябва да е червено, да искри в чашата. Чашата трябва да е от кристал и да звънти. Виното трябва да е студено, да щипе… Сладкото от дюли е царят на всички сладка. Обичам го от дете. В Лясковец някога майка ми вареше по десет вида сладка. И ги даваше с мярка — по лъжичка на три дни.
— Не всеки ден?
— Не. На три дни по една лъжичка. А ние, децата, умирахме за сладко. Сладко се даваше само при голям успех, при голяма работа.
Майка ми — като добра българка, бе добра педагожка. Тя искаше да работим свръх сили и плащаше оскъдно.
Българинът, като му дадеш много пари или много ядене, се забравя.
На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят.
Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него.
Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.
Ето защо нас, децата, баща ми и майка ми ни възпитаваха така, както се възпитават синовете на лордовете в Итън колеж, в Англия. „Бъдете умерени. Имайте парите само като средство да печелите с тях пари. Но не и да ви бъдат те цел в живота. Както земята е средство за прехрана на селянина, така и парата в банката трябва да е за вас като тази земя. Не яжте много. Не пийте нищо. Или пийте съвсем малко червено вино. По чашка на ден. Не повече. Бъдете умерени във всичко. По-малко говорете, повече слушайте.“
Това бе нашето възпитание. И ние с брат ми, със сестрите ми ядяхме по малко.
Иван Вазов, между нас казано, господин Памукчиев, умря от преяждане. Той се хранеше на обяд в „Юнион клуб“. Даваха му храната с петдесет процента намаление, по изключение, а после си дояждаше в къщи. Той бе пестелив човек, но много ядеше, много. И това го погуби. Ако имаше жена като мене, тя щеше да го възпира. Ето, моята жена има сега десет буркана със сладко от дюли, а ми праща двайсет грама. Не повече. Защото е умна жена и знае човешката лакомия. Тя няма край. Лакомията е бич божи за човека.
Няма да съм жив, господин Памукчиев, да ви видя аз вас, другарчетата, как хубавичко ще се охраните, какви хубавички коремчета ще отвъртите, как ще лапате на приемите, няма да го видя. Но то ще стане. Помнете ми думата. Вие, хубавите млади момчета сега, ще пуснете гуши, ще овесите кореми, ще станете свине. Защото лакомията и властта правят хората свине.