Лина ме слушаше, господин Памукчиев, и попиваше всичко. То бе като Мария, умно и надарено дете, но без домашно възпитание. Никой не бе го научил на това, на което го научих аз… Един ден дойде майката на Лина и ми благодари за кафенето. Печелела добре. Била сред хората. Имала пари да купува рокли на дъщеря си. А аз й казах:
— Госпожо, ще си знаете само кафенето и втори път няма да стъпвате в банката, нито да идвате да виждате дъщеря си. Ще си намерите едно момченце, сираче, ще го храните, ще го поите, ще го обличате, ще живее у вас или в кафенето, но Вие няма да идвате тук. Аз готвя дъщеря Ви за превземане на Олимп, Вие я влачите към дъното, към Ючбунар. Вървете си. Идете си и знайте, че имате дъщеря брилянт, дъщеря съкровище. Тя ще Ви изведе от кафенето в чужбина. А момченцето или момиченцето, което ще вземете, то ще носи кафетата в банката. Ще го облечете прилично, ще го подстрижете. И то ще бъде щастливо. Искам да ощастливите едно сираче, едно бедно дете, което ще Ви остане винаги признателно. Бъдете умна, дъщеря Ви си изкарва хляба. И тя има нужда от успехи. Вие сте бреме за нея… Стойте настрана…
Тя ме разбра и си отиде.
Идват този ден при мене — помня много добре това — петима търговци на тютюн от Пловдив: Кудоглу, Томасян, Дердерян… Все лични хора — трима арменци и двама българи. Арменците са най-веселият, най-припряният, най-сладострастният народ на света. Арменец, като му замирише на жена, продава баща си и майка си, плаща и купува. Той не жали нищо, докато българинът, аз ти казах вече, господин Памукчиев, гледа да ебне без пари и да бяга, да не плаща. Арменецът плаща щедро. Най-щедро плащат арменците на този свят. Те са много умен и благодарен народ. Кой друг народ дигна паметник на Яворов в България? Никой, освен арменците. Ние, българите, го накарахме да си тегли куршума и да се отрови накрая, като го съдихме, че убил жена си. Как няма да я убие, като е луда и бясна от ревност. И аз да съм, и аз ще я убия. Макар че аз не вярвам това — тя самата се е самоубила, защото има хора, които искат да се тровят, да се самоубиват, за да влязат в историята или в литературата и да се говори за тях. Има ги. Свят широк, чудаци — чок. Аз познавах добре и Лора, и Яворов. Той бе благ, нежен човек, не би могъл да я убие. Но му лупнаха това име — и той се самоуби… Та, казвам аз, дойдоха тримата арменци и двамата българи и аз натиснах копчето. Яви се Лина. Хубава, весела.
Аз казах небрежно, като на слугинята си:
— Шест кафета, моето без захар. А господата да ти кажат как да го свариш.
Казах го небрежно, нехайно.
Кудоглу потрепера. Томасян пламна… Изгоря. Той бе зашеметен. На това хубаво момиче аз нареждах като на слугиня. А то хубаво, хубаво дете, чудо…
— Извади бележника и запиши — казах аз. — Те са деликатни господа. Да не сбъркаш на кого какво да свариш.
— Аз помня, господин Буров — каза тя.
А очите на тримата арменци в нея. Те не чуват какво аз говоря, чува само Кудоглу.
И аз казах:
— Госпожице, при мене не се доверяват никога само на паметта. При мене в банката се записва всичко на книга. Аз искам моите гости да пият най-хубавото кафе на света. Защото, знай, арменците са най-добрите майстори на кафе в света…
Томасян отиде при нея и й подаде едно мускалче — той винаги носеше по десетина мускалчета с розова есенция. Тя обаче не го прие.
— Благодаря, господине, но на мене ми е забранено да приемам подаръци.
— Защо?
— Така е наредено. Тука подкупи, подаръци не се приемат.
— Но аз ти го давам.
— Благодаря Ви. Трогната съм, но като дойда в Пловдив някой ден по работа, ще намина да си го получа… Нали нямате нищо против, господин директоре?
— Там, да. Но тук — не разрешавам… Простете, господин Томасян, но тази банка, основана още през 1895 година се крепи само на доверието и на реда, въведен в нея по немски образец — да се работи и да се разчита само на честната заплата.
— Хубаво правило. Но едно мускалче не вреди.
— Вреди.
— Не, не вреди.
— Вреди, господин Томасян. Защото захапеш ли пръста, ще налапаш цялата ръка. Днес мускалче, утре пликче с пари, след това пачка с банкноти и край — минирана е банката ми. За да няма това — никакви подаръци… Отивай, Лина…
Томасян поиска да ме попита за нея, но аз се заговорих с Кудоглу за Германия, за тамошните цигари и той млъкна.