— Това е, господин Памукчиев, това е гората — богатство и благодат. Нищо не ти иска, като майката, като родната майчица. А всичко ти дава — вода, гъби, дивеч, лов, риболов, влага, облаци, и ти напоява нивките. Без гора няма земеделие. Ислямът някога е знаел силата на гората и на водата, затова като идват турците в България се настаняват в най-хубавите и най-плодородни земи. Заселват първо Тракия, Пловдивско. Султаните са искали оттам ориз, месо, кожи, агнета, вълна, жени… Жени за харемите си. Най-хубавите българки са били в Тракия.
И аз, и ти, господин Памукчиев, сме от Северна България. Ти — от Севлиевско, аз — от Горна Оряховица и Лясковец. Там нямаме хубави жени, а в Тракия те са били милиони и всички те са били потурчени, откарани в харемите. Това е първото изтребление на българите. Второто идва с еничарите, третото — с походите. След всеки поход българското население е обеднявало с по сто, по двеста хиляди млади мъже. Защото турската армия е водела със себе си роби, да им носят багажа, оръжието, да им готвят, да им бъдат любовници — позорна професия. Но това е робството. Затова ние трябва да целуваме винаги краката на Русия и на руснаците, защото ако не бяха те да дадат 200 000 жертви, сега щяхме да веем фесовете и да пеем „Ла иляхин аллах“ и „Олелям-селям“ и „Аллах Акбар“ (Един е Аллах). Българинът, който и да е той, види ли руснак, трябва да му сваля шапка. Аз не обичам болшевиките, не. Обичам руснаците и Русия. Защото ако не бяха те, сега щяхме да варим пилаф, като слуги, а ние си пием винцето и приказваме… Абе, има красота в този живот и в чашата вино, господин Памукчиев, стига човек да умее да го цени.
— Господин Буров, Вие започнахте за Лина и не се доизказахте.
— Да, спрях, защото я пратих в една легация — да работи там.
— Защо?
— Омъжи се.
— За кого?
— За един дипломат. За един пълномощен министър, без да ме попита.
— Как?
— Предложил й, като Томасян, къща, пари, екскурзии из чужбина. Завел я, без да знам, на кабаре. Видяла тя другата страна на живота, но не го изпробвала. Той бе боледувал някога като младеж от трипер и бе загубил способността да прави деца. Тя преспала с него, той се излъгал и й казал да не се бои, защото на младини боледувал от заушка и затова бил безплоден. Беше син на банкер. Имаше десет къщи в София и пет вили в чужбина. Живееше от тютюни. Томасян бе съдружник на свекъра й. Така Томасян — без да знам аз подмамил това момиче в Пловдив, на панаира, запознал го с негов приятел, дипломата, и той се оженил за Лина. Аз останах като гръмнат. Всичко бях предвидил, но не и това, че един арменец ще излезе по-умен от мене и ще омъжи това момиче за свой агент, за свой представител в Испания, но в онази Испания — до революцията през 1936 година.
— Гражданската война…
— Все едно, тя пропадна тогава… Испания бе един оазис за дипломатите и средище на тютюните в света. Оттам се разпределяха южните тютюни за Америка. Томасян имал агенти там, а аз нямах. И не подозирах такава комбинация. Веднага уволних тоя дипломат, но той не се върна в България. Умря наскоро и аз назначих Лина в легацията, като чиновничка, да ме осведомява за хода и маневрите на тютюневата борса в Мадрид.
— Работеше ли добре?
— Много добре. Тя бе най-хубавата жена в Испания. Лично аз, като мъж, не харесвам много испанките и арменките като външност. Те са огнени жени в леглото, но външно не блестят.
Блести българката, блести сръбкинята, блести румънката. Аз натоварих Лина да проучи как, по какви пътища тютюните на България стигат до Испания. Узнах от нея, че българи-емигранти, натурализирани немци, австрийци, испанци ги изкупуват чрез подставени лица и ги пращат в Америка.
България снабдяваше Америка с тютюни, без да закачи от печалбата. Ние, българите, не знаехме, че нашите тютюни минават през ръцете на бегълци-емигранти, като Сотир Немски, като Васко Пеев — Блъско, като Родимир Тутенку — румънец, роден от сръбкиня, с баща българин, румънски поданик, човек на крал Карол…
През 1930 година претърпях първия крах на тютюневата борса — върнаха ми една огромна партида тютюни. Не съм го споделял с никого тогава. Преглътнах хапа и загинах. Паднах в нокдаун. Оставаше още един удар и щях да изпадна в нокаут. И този удар дойде на 21 юни 1931 година. Тогава ми тръгна назад-назад, та дотук. Има моменти, господин Памукчиев, когато на човек му върви леко и волно и той пее и печели отлично. Но идват и тъжни моменти…