— Коста, имам чудесна идея за тебе. Аз ще те подкрепям винаги и можеш да разчиташ на мене и на банката ми, но искам от тебе да останеш в двореца. Да си гледаш живота. Ти си болнав, слаб си. Там ще си отпочинеш, ще се развличаш.
А той му отговори:
— Не мога. Аз искам да изгоря в политиката и в живота, а не да мъждукам. Или ще създадем истинска демокрация в България, когато умните и интелигентните хора ще ръководят честно народа, или ще напусна. Но чак когато се уверя, че нищо не може да се промени, чак тогава ще подам оставка. Но трябва да опитам. Режимът на Стамболов поквари България. След седемгодишна тирания, нужна е свобода и демокрация.
— Коста — каза баща ми, — свобода и демокрация може да има само в богатите страни, с големи златни залежи, като Америка, Англия и Франция. Само там, никъде другаде. Грам злато се равнява на крина жито. Колко крини жито трябва да произведем и да продадем, за да купим кило злато. Хиляди крини. Моля те, недей. Ние сме беден народ, а у бедните няма демокрация.
— Ще има.
— Няма да има. Демокрацията е лукс на богатите.
— Не. Демокрацията идва от „демос“ — народ. Народът и държавата ни имат нужда от демокрация.
Беше болен на тема демокрация, свобода, равни права, равни възможности, художници, писатели, поети, изкуство. Това бе неговият свят. И този свят излиня и умря пред очите му. След това стана министър на просветата — във втория кабинет на Стоилов (от 9 декември 1894 година до 26 август 1897 година). Помня този ден. Бе жега, мараня. Дойде у дома унил, отпаднал и болен.
Бяхме срязали една голяма долнодъбнишка диня, леденостудена. Държахме ги в мазето. Имахме и ледница.
Седна на масата. Баща ми му подаде най-големия резен със „сърцето“. Една жълта диня, със ситно семенце… Чудо. Захар. Топи се в устата. Хапна, остави резена и заплака.
— Имахте право — каза той. — В България демокрацията е невъзможна. Направих всичко, което можех да направя — и в училище и в изкуствата — нищо не излезе. Народът на село си гледа земята, хората в града си уреждат как да е живота, само ние, интелигентите, си въобразяваме, че правим нещо. Повиках Иван Вазов да ме замести в министерството. Той ще бъде министър на просветата.
Ходеше като лунатик. Спираше при децата и ги гледаше с часове как играят. Първата си заплата, която получи като министър, я раздаде на срещнатите деца, по левче. На всяко дете — по левче.
Петстотин ли, деветстотин ли златни лева — колкото е получил, поискал ги на сребърни левчета. И който срещне: „Ето ти, мило детенце, иди се почерпи…“ „Ето ти, просяко, пий една чаша вино от мене…“
Този ден децата бяха най-щастливи. Но през 1897 година стана незапомнено наводнение и България стана просякиня. Бедствие страхотно. Реките завлякоха мостовете. Правителството изпадна в криза. Първата голяма стопанска криза на България, причинена от бедствие.
Величков не бе поканен вече в двореца и умря след десетина години. Беше млад човек, хубав човек, но като Алеко — неудачник в живота, идеалист. Те двамата с Алеко доказаха, че в България не може да има демокрация, защото няма пари за хляб. Демокрация има там, където народът е подсигурен, където има хубав поминък и сигурен живот.
Древна Елада и Рим са непознати за нас като държави. Ние познаваме Англия и Франция като велики колониални страни. Но ако им се отнемат колониите те ще въведат такава Брутовска диктатура, каквато светът не помни. И гордите англичани ще станат зверове. Холандия и Дания, които също имат колонии, ще бъдат на същото положение. Светът иска да се плати твърде скъпо за този лукс — демокрацията.
През 1931–1932 година депутати-комунисти в Народното събрание говориха, че имало терор в България. Че имало жесток терор и гонения. Как да няма като в България имаше половин милион безработни — не слагам селяните в това число. Плюс половин милион полубезработни — станаха цял милион. Господин Памукчиев, вие, комунистите, ще направите преоценка на много свои догми, но аз няма да ги чуя, няма да ги видя. Вие ще осъзнаете, че едно е сладката теория, а съвсем друго — грозната практика.
Исус Христос, най-големият идеалист, да дойде на света, и той ще хване камшика, щом пипне властта.
Той вече го показа в храма. Щеше да го покаже и после. Всеки народ има шест месеца любовен период след преврат или промяна — като Стамболовата. Шест месеца нежен, демократичен, свободен период. След това идва разочарованието. И в тези шест месеца се правят избори.