— Защо в тях?
— Защото опиянението не е още преминало. Мине ли, ах, мине ли това опиянение, настъпва отрезвяване. Всеки се озърта, всеки се пита: „Аджеба, какво стана? Каква излезе тя? Че тези, дето си бяха добре преди него и дето се наредиха през миналата власт, сега са пак на власт и имат всичко — пари, служби, връзки, заплати, богати роднини… Те се крепят. Те се пазят един друг, а аз, какво правя аз? На кой пръч да дърпам мъдете, за да пия мляко? Няма мляко… Няма служба — службите отдавна — отдавна са заети от новия режим.“
Настъпва отчаянието и народът гласува за противната партия, дори за сваления диктатор, като Стамболов.
Знаеш ли ти, господин Памукчиев, че в деня на погребението му се втурнаха стотина млади хора с брадви и с топори — да прекатурят погребалната колесница и да насекат трупа на Стамболов. Полицията на Стоилов ги отпъди. Те се нахвърлиха върху нея. Стоилов, гоненият от Стамболов Стоилов, трябваше да брани диктатора Стамболов. На гробищата сцената се повтори. Пак се втурнаха и размахаха брадви и сопи, изпобиха народа. Искаха да направят трупа на парчета и да го хвърлят на сто страни, но полицията пак ги прогони.
И този народ, толкова ожесточен, пак даде 30 на сто от гласовете си за Стамболовата партия.
Друг е въпросът колко скри властта и колко обсеби — както на всички избори. Това е положението — в бедна държава демокрация не може да има.
Това бе най-грозното погребение в България, което съм гледал. Майката на Стамболов бе там. Върви, върви и плаче. Жена му там. Води дечицата си — двенки момченца. Там бе и баба Иванка Ботьова, майката на войводата. Там бе и Алеко Константинов, вървяхме един до друг с него. И той — смутен, объркан, натъжен. В България политическите страсти са опасни.
— Защо?
— Защото са страсти за власт.
— И за чест.
— Няма чест — има власт.
— Алеко се е борил за чест.
— Затова убиха и него. Всяка борба в България е само за власт и за пари. Друга борба няма.
— За име. Вазов се е борил за име.
— Щом се е борил за име, защо прие да стане министър?
— Да прокара своята линия, своите разбирания.
— С министерски декрети нищо не се прокарва — това го знам, защото три пъти съм бил министър. Това е енигма, загадка и фикция. Властта е реална само тогава, когато има много пари. През 1908–1911 година България имаше пари и това бе единствената заслуга на Малинов. Ако в България бяха дали властта на Янко Сакъзов, на Малинов и на Алеко Константинов, те можеха да направят демокрация. Никой друг. Янко Сакъзов написа една великолепна книга, наречена „Българите в своята история“ — най-хубавата наша историческа книга. Чел ли си я, господин Памукчиев?
— Не.
— Трябва да я прочетеш.
— Хубава ли е?
— Най-хубавата история на България и на българите.
— Но той е социолог, а не историк.
— Стига с тая модерна дума „социолог“, социология. Разбирате вие, младите, сега от социология. Социологията е велика наука, за световноизвестните умове. Янко Сакъзов е преди всичко историк.
— Не съм чувал…
— А чувал ли си нещо за книгата му „Поглед върху новата история на България и мястото на българските социалисти“?
— Не. Кога излезе тя?
— През 1906 година.
— Какво представлява?
— Исторически преглед на българската история и на социалистическото учение. Но вие, тесните социалисти, сте с капаци на очите и освен книжката на дядо си Благоева — „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ — друго не четете. Или пък „Кратки бележки от моя живот“ и „Българското Възраждане“. Това роди той и още рой статии, пръснати на много места. Благоев е умен македонец и пръв схвана психиката на българина — това, че българинът обича диктатурата.
— Защо?
— Защо ли? Защото отхрани партията, която да го храни. Имаше три-четири хиляди партийни членове, по 10 стотинки членски внос на месец — ето ти ги 400 лева. От тях 200 лева за него — за водача, останалите — за общата каса. И така години, години…
— Той е гладувал. Имал е четири деца, болни, гладни…
— Ти ми го казваш, ти, хлапето, на мене, който го познаваше лично и него, и жена му. Те бяха гимназиални учители, но ги уволниха. И тогава се заловиха за издателското перо. Който се хване с това перо, той не умира гладен. Ако не тече — капе, но капе и има хляб. Не отричам — голям българин е, но Янко написа две големи исторически книги, а не дядо ви Благоев.